Влязох в една от стаите, в които бяха изложени скулптури и велики произведения на големи артисти и се загледах в едно конче, което беше толкова красиво и фино. От порцелан, високо колкото средно голямо куче, изрисувано по най-деликатен и изящен начин. В стаята с мен беше един от художниците в това място, което всъщност беше къща с артисти, които работят и живеят там. След секунда влезе и „шефът“, този който е създал и движи всичко – висок мъж, доста силен, видимо спортуващ, с обръсната глава (за да не личи че губи косата си). Изглеждаше здрав, спокоен и целенасочен, излизаше за да отиде да поплува в басейна. Видя ме, поздрави ме, както и художника, и ми каза на излизане:
– И премести кончето от тук, защото е много близо до вратата и някой ще го счупи, ще е жалко. Внимателно обаче.
Хванах кончето, което беше привидно цяло и докато го премествах изведнъж се разпадна, като кукла. Краката му паднаха, торса беше друга част, главата още няколко. Макар и големи, все пак беше на парчета и за щастие нито една не се счупи. Художникът ме забеляза и просто каза:
– Сглоби го и го премести, случва се понякога да се разпадне така.
Седнах на земята и започнах тихомълком да го „редя“, но парчетата бяха толкова големи, че ми трябваха поне още две ръце, за да задържа някои части и сложа другите, които да се напаснат с тях. След десетата минута безуспешни опити вече започнах да гледам с търсещ поглед към мъжа в стаята, засякохме си погледите, аз измъцах нещо от сорта на „помощ“, защото и с уста държах едно от парчетата, но той беше толкова концентриран в картината си, че не ми обърна особено внимание. Продължих да се опитвам и в един момент усетих сълзи по лицето си, защото не можех да се справя сама и се обвинявах още повече, защото другите явно се справяха лесно със задачата, за да ми кажат просто „Сглоби го, понякога се случва да се разглоби„. В този момент шефа се върна, видя ме в локва от сълзите ми и клекна до мен.
– Ето това се слага тук, и задържа тези части, без да падат. Просто не си го видяла, спокойно.
Вместо да се успокоя обаче, се разплаках още повече, че не съм видяла елементарното решение на пъзела. Той седна до мен на земята.
– Знаеш ли, остави го, не си струва да се тормозиш и то за някакво конче. Казвам ти, излез от тази стая и забрави за глупавата скулптура. Дори да я беше счупила, все тая, не е толкова важно, дори да беше най-скъпото произведение в този свят. Не прави, като мен. Точно, заради подобна причина загубих съпругата си преди години. Гонех цели, опитвах се да се справям перфектно. Винаги намирах грешки, които ме побъркваха. Ставах обсесивен, никой не можеше да ми помогне и съм стоял над някои „задачи“ денонощно, в продължение на дни. А тя, сама. Когато се виждахме бях нервен и ядосан, обвинявах се, че съм некадърник и още не съм измислил решението, а когато някой друг го намираше, и то за секунди, се чувствах, като пълен идиот. Напусна ме, разбира се, аз не бях себе си и не ѝ давах любов, защото нямах достатъчно и за мен. Давах ѝ само притесненията и себекритиката си. Понякога обвинявах и нея, че не развива нейните интереси достатъчно бързо. Главата ми винаги беше другаде, не там, където бяха телата ни. Бях толкова фокусиран в малките детайли и маловажни проекти, че връзката ми с реалния свят просто се изплъзна от ръцете ми. Изпокарах се с всички в живота ми, те ми казваха „Остави ги тези неща„, аз им се сърдех, че не ме разбират, че не знаят защо това е важно за мен. Как аз, великия, ще бъркам и няма да ми пука, че не знам нещо и не мога да го направя? За да си велик, трябва да се бориш докрай. Простотии. Его мания за величие и фалшиво самодоказване. Няма смисъл да вървиш по същия път. Да, успешен съм, на хартия, в очите на хората, но загубих най-важния човек в живота си. Не се чувствам успешен. Но и това не си припомням често, защото пак подсилва маниакалния ми перфекционизъм. Просто си казвам „Грешка, като грешка, вече знам повече„, вместо да се самобичувам непрекъснато. Продължавам напред. Продължи и ти напред. Да не можеш да сглобиш порцеланово конче не те прави глупава, просто не е твоето нещо, нито имаш опит и знание как да го направиш, нормално е да не успееш от първия път. Но не е и нужно да има втори. Не е нужно да се бориш докрай. Не е нужно да си доказваш, че нищо не може да ти се опре или да доказваш на другите, че си сериозна и отдадена. Приоритизирай психическото си здраве над всичко. Не си бъди враг, бъди си родител, любяща подкрепа. Живей в реалния свят повече, по-малко в идейния. Ето!“ – отвори шкаф и ми хвърли една кърпа от вътре – „Отиди да поплуваш. Да ти се избистри съзнанието. Ще видиш всичко в перспектива, и че такива малки неща не могат и не трябва да те контролират.“
Това беше сънят ми днес.
Събудих се плачейки.
Имах нужда обаче, беше плач на освобождаване.
Благодаря на подсъзнанието си, че държи всички отговори.