Да започнем с това каква е разликата между нормалните клетки и раковите клетки.

Ракът е превръщането на нормални клетки в ракови клетки, чрез процес наречен карциногенеза. Преди да заговоря за карциногенезата обаче, е нужно да разберем какво е апоптоза. Апоптозата е процес на програмирана клетъчна смърт. В човека между 50 и 70 милиарда клетки умират всеки ден, поради апоптоза и това не е нещо негативно, а нужно и важно. Тя е физиологичен процес за самоунищожаване на клетката, който цели по-ефективното адаптиране на целия организъм към заобикалящата го среда. Установено е, че в ДНК на някои клетки е програмирано те да се самоунищожат, типичен пример за такъв процес при хората е разделянето на пръстите на крайниците през ембрионалното развитие. Клетките между пръстите умират, за да се разделят пръстите и ръката да стане функционална. За да се формира обаче раково образование, този процес е парализиран, целенасочено. От самата клетка. Когато една клетка се размножава, тоест – дели, това се нарича кариокинеза. Първата фаза на това е клетката да удвои всичко вътре в себе си, освен ДНК. Във втората фаза удвоява и него. Преди да премине към третата фаза, тя проверява дали всичко е наред, дали делението се е извършило добре или в дублираното ДНК има „повреда”. Целият процес се следи внимателно и има определени критерии за това дали деленето на клетката да се случи или не. Следващата последна фаза е периодът на финалната проверка за това дали дублирането на хромозомите е завършено и дали всички грешки в копирането на ДНК (ако такива е имало) са коригирани. Ако има значителни мутации в ДНК, които не могат да бъдат поправени, на клетката не се позволява да се размножи и тя най-често преминава през апоптоза. Тоест тя се самоубива.

С две думи – ако не е напълно здрава, не може да продължи напред и е нужно да умре, за доброто на целия организъм
и пренасянето на единствено и само здрав и качествен генетичен материал.

Запомнете това изречение. Сигурно звучи сурово на средностатистическия човек на съвремието ни и може би именно там е проблемът, защото карциногенезата, тоест превръщането на здрава клетка в ракова, се случва точно, когато се пренебрегнат натуралните инстинкти на клетката, дори това да включва смъртта ѝ. Тя избира не просто да живее с високите нива на мутации в ДНК, тя избира да продължи да се дели и размножава, макар този некачествен материал да се унаследява всеки път, без изключение. Оттук можем да извлечем първия извод, че ако раковата клетка беше човек, то този човек или не вижда проблеми в себе си, в здравето си, в мислите и поведението си, или ги вижда и целенасочено ги пренебрегва и не работи по тях, но въпреки всички избира генът му да се унаследи от поколението му, което със сигурност ще притежава все още неразрешения проблем, независимо дали той ще се изяви или не. И сега се сещам за нещо, което съм чела от Петър Дънов, което гласеше, че ако един мъж или жена имат мисъл за убийство или искат да извършат престъпление, ако не го направят, но мотивите останат живи в тях, те ще се пренесат напред в поколението и синът или дъщерята могат да извършат престъплението, ако не – дори техните синове, дъщери или внуци. Всяка мисъл остава, тя е своеобразно живо същество, точно както всичко останало и ако получава храна, тоест се захранва с енергия, посредством фокус върху нея, ще става по-голяма и по-реална, докато не се материализира. Освен, ако не се остави да умре, чрез съзнателна психическа апоптоза. На ниво епигенетика това също е валидно. Тя се занимава с изследването на факторите от околната среда, които включват или изключват гените и влияят на това как клетките ще разчитат гените. Тези промени могат да бъдат или да не бъдат наследствени. Това е и причината не всяко хронично състояние на родителя да се наследява от детето, защото ако то не получи мисловния модел, който отключва заболяването, то този ген ще остане неактивен в ДНК и може да не се включи никога. Но това не се случва често. Преминавайки и през психологията, има родови наслоявания и вярвания, които вървят в редица поколения и бавно или се изчистват или се влошават. Те оказват своите биохимични реакции в тялото, позитивни или негативни, които след това наричаме „наследственост”. Някой може да обяснява как целият му род има високо кръвно, а друг да се хвали, че в целия род имат здрави зъби. Всичко е в реализирането на вградения потенциал на всяко едно същество, защото това, което науката откри в последните години е, че ДНК не е статична структура със статични и задължителни закономерности, които ще се проявят на 100%. Именно с това се занимава епигенетиката – как външната среда влияе на гените ни. Няма как да не спомена и Брус Липтън, той e изследовател и биолог, който има книги и лекции по темата за вярата и как тя играе важна роля в развитието на ДНК в клетките ни. И като казвам „вяра” не говоря за религия, говоря по-скоро за индивидуалните възприятия на човек. Може да погледнете и работата на Габор Мате, той също стига до сходни заключения. Силно препоръчвам да бъде гледана лекцията на Брус Липтън – Биология на възприятието, има субтитри на български, както и тази на Габор Мате – The need for authenticity, в която разказва за опита си с пациенти с терминални болести. Чували сме как духовните мъдреци казват „Не е важно какво се е случило, а как си го приел” и гледайки лекцията ще видите как тази максима се описва като категоричен закон, който може да се проследи дори на биологично ниво.

Следователно ако според епигенетиката външните фактори влияят на гените ни, а според специалистите в сферата на биологията външните фактори са по-маловажни от това какво всъщност мислим за тях, то се оказва, че спрямо собствените си мисли човек може да влияе на собственото си ДНК.
Живеем в ера, в която силата се връща в ръцете на човека, вместо да живеем на произвола на съдбата.

 

Звучи добре, но защо тогава се появява болестта рак?

Защото тя е сравнително „нова” болест. Кога се появява ракът? Има спорове, но учените са категорични, че това е състояние сътворено от човека, което сами сме създали чрез начина си на живот. Сведения за ракови образования има от 15-16 век, но категорични такива през 17-18 и нататък. Тоест ракът е скорошно развитие от последните 200-300 години.  Какво толкова сме направили през тези години? Тук историците ще кажат в повече точност, на мен така и не ми беше силен предмет историята. Това, което разбрах от моето търсене по въпроса обаче беше, че бедността, войните, болестите, неразбирателството, притесненията на хората, всичките тези неща са се случвали както преди стотици години, така и сега, така че този тип негативно влияние не може да е отключващият фактор.

Какво е различното тогава?

Според мен, няколко основни неща. Първо, през последните векове храната ни е придобила съвсем различен вид. ГМО се появява в началото на 90-е години например, а точно тогава случайно започва статистически и зачестяването на диагнозата рак сред хората, като от края на 80-е до сега, само расте. Почти уверена съм, че една от основните причини със сигурност е замърсената ни среда и храна. Пестицидите, химията и изкуствените съставки на гърба на всеки пакетиран продукт, от които не можем да разграничим повече от една-две натурални съставки. На храната не мога да обърна достатъчно внимание, направила съм няколко клипа по темата и се надявам всеки да ги гледа, за да разбере как да се грижи за света в собственото си тяло, но това пак не е основната причина, според мен. По-вероятна е тази…

В последните няколко стотин години науката бележи висини, болниците се разрастват, медикаментите също. Много от тях също не са с растителен или естествен произход. Много болести, които са били нелечими, вече са най-лесното нещо за излекуване. И тук не искам да дискредитирам развитието на медицината, но искам да изкажа силното си притеснение относно факта, че е силно едностранчив инструмент и това е голям проблем. В болниците има професионалисти, които могат да излекуват симптомите на почти всяка болест, дали оперативно или чрез лекарства, но много малко от тях се интересуват от холистично лечение – тоест премахването и на симптомите и на корена. Човекът се третира като парче месо, в което всичко се случва едва ли не случайно. Описваме някакви норми, по външен път балансираме това, което виждаме, че е било извън нормата и казваме – готово, здрав си. Факт, така е, на теория, но това не е лечение, това е връщане в изходно положение. И ако човекът не осъзнае какво е причинило заболяването по начало, е много вероятно целият сценарий да се повтори отново след няколко години, или дори месеца. Болестта не е просто случайно нещо, което ни се случва.

Нищо не е случайно и психологията и духовните учения държат много от отговорите, но те пък също си седят отделени и отритнати от „сериозната наука”, която ги дискредитира и от това разделение страда единствено човека, който или се лекува само по духовен път и така забавя процеса стократно, както и не елиминира вече наслоения проблем във физическото тяло, или действа само чрез медицината и се налива с антибиотици с повод и без повод,
без да има разбиране за психическото си състояние.

И така изведнъж това „спасяване на човешкия живот”, което се случва ежедневно в болниците е хем напредък, хем регрес. Тъй като болестта и неразположението винаги са уроци за това какво е правилното отношение на човек към живота. Появяват се, когато той не се движи в синхрон с природните закони, за да сигнализират обръщане. Преди медицината да се развие с такива грандиозни темпове, човекът е умирал много по-често от проблемите във физическото си тяло. Дори още в началото на миналия век е имало десетки болести, които са убивали поголовно. Не казвам, че това е идеален вариант, но както виждаме – клетките в собствените ни тела правят именно това. Те претърпяват апоптоза, в случай, че не могат да се справят с повреденото ДНК. Но тук влиза егото на човека, което ни разграничава от клетките в собствените ни тела. За нас е хуманно, особено гледайки нещата през призмата на индивидуалния ни живот и връзките ни с близките ни, да кажем: „Разбира се, че е по-добре близките ми (или аз) да се подложим на лечение, вместо да умрем от болестта си, след като има лекарство за нея, що за глупости говориш?” Една част от мен е съгласна. Ако близък за мен човек е болен, бих направила всичко, за да е по-добре и да живее. Но другата част от мен гледа по-голямата картинка и вижда, че лечението на тялото, без лечението на корена, е по-лош вариант дори от смъртта. И то не само за човека, а потенциално и за децата му, както и за децата на децата му и така нататък.
И затова се е появила всъщност, според мен, нуждата… от рак.

Всяко нещо, което съществува в този свят има своята функция. Преди стотици години сме имали просто болести, от които често сме умирали, но сега имаме същите болести, които лекуваме с едно хапче, или разрез по тялото ни и малко антибиотици. Нормално е смъртта да е част от живота, тя е навсякъде около нас, случва се непрекъснато, но съвременното поколение не смята така. Страхът от смъртта се е засилил в пъти повече, именно защото вече можем да си позволим да я прескочим. Да я надхитрим. Но това не е игра. Еволюцията на един вид не е игра на криеница. Болестта не е създадена да се лекува лесно, но ето че го направихме. Затова смятам, че се е появил ракът, който до ден днешен, трудно се лекува. Той не ти дава опции да не разбереш какво се крие зад него. Предполагам затова е толкова устойчив и не може да се лекува качествено, а само чрез повторното убийство на вече умиращия организъм, наречено химиотерапия. Не можем да го убием с химия, защото целта на рака е човек да се обърне навътре към себе си. Не навън, търсейки лесен изход. Една операция и няколко месеца ад, и сме готови да продължим всичко постарому. И макар ракът да се води все още трудно нелечим от медицината, хиляди са случаите за цялостно излекуване на рак, но по алтернативен път, без химия.

Успешните истории свързани с рака са на хора, които променят целия си живот из основи.
Това, само по себе си, не дава ли ключ към целта и причината за поява на това заболяване?

Излекувалите се са все хора, които не търсят бутон за здраве и решение, чрез пари. Хора, които променят всеки аспект от живота си, от храна, през среда, до начин на мислене, защото ако не го направят – ракът се появява отново. Защото той също, макар и в ролята на „злодея” е средство за осъзнаването на човешкото същество. Еволюираме като същества и това изисква висока съзнателност, отработване на кармичната обремененост, прошка, търсене на първопричините, корените в емоциите, а не замазване на положението. Същото е и с паническите атаки, депресията, тревожните състояния, хроничните и автоимунни заболявания и всичко, което можем да отчетем на телесно ниво като… неприятно. И да, медицината помага с това, че хората можем да „си купим време”, да си дадем отсрочка, да не се налага веднага да откриваме ядрото на неразположението си, да не умираме от най-малкото нещо, да си позволяваме грешки. Но тази отсрочка започва да става вечна при някои, и до осъзнаване така и не стигат голям процент от нас. Така тази ново-появила се възможност да живеем в свят, в който има хапче за всичко и да живеем изкуствено до старини, размножавайки се през това време, прехвърляйки патологиите си на следващото поколение, което вместо да ги отработва, ги прехвърля на децата си и тн., води до все повече и по-страшни физически изкривявания, мутации и ужасяващи страшни болести, като рака. Не искам да мисля каква ще е следващата създадена от човека болест, след като намерим универсален цяр – хапче, и за него.

Като цяло, през последните няколко века основният проблем е, че целенасочено сме пренебрегнали един от основните закони на природата, смятайки го за нехуманен и той е – естественият подбор. В природата, при растенията и животните, той все още се развива с пълна сила (въпреки че и там се месим). Животното, което е по-малко адаптивно не продължава напред, за да предаде гените си към следващото поколение, защото ще предава ген, който не е устойчив. Но ние гледаме животните, прехвърляме нашата перспектива и се вкарваме в тяхното положение, без да сме в тяхното положение и с достъп до тяхната перспектива, и взимаме решения вместо тях.
Но те не са тези, които се страхуват от изчезване или смърт, защото те имат по-чиста връзка с колективно съзнание на целия си вид, ние сме тези, които се страхуват.

Колкото до клетките ни, повечето от тях са на принципа на животните – понякога се случва здрава клетка да се раздели, но едната от двете да е здрава, а другата да не е. В този случай при втората или следва проверка и промяна, или апоптоза. В хиляди случаи всеки ден, в тялото ти, се случва първото или второто. Промяна или програмирана смърт. Хиляди. Клетките ти да са достатъчно интелигентни, за да разберат какво е искано и какво не е искано, но на днешния човек сякаш му е трудно да разбере какво иска и какво не иска. Живеем под стрес, но не променяме нищо. А ако се обърнем към духовното – и там има проблем. Появява се фалшивата духовност, която кара някои хора да живеят в състояние на продължителен тормоз, само за да бъдат „добри и праведни хора, които обръщат другата буза”. Другият проблем от другия край на саможертвата е силната идентификация с ролята. Човекът не приема и ужасно се страхува от смъртта, защото това ще означава, че той, индивидът, Гошо, Пешо или Ванеса, просто ще изчезне, а вътрешното му усещане е, че е специален. Как така просто ще изчезне? Клетките ни, които са цели вселени умират ежедневно, но човекът, понеже се възприема като нещо много по-голямо от клетка (макар да е точно толкова голям, погледнато от друг мащаб) не иска да види живота си, като нещо обикновено и преходно. И това е нормално за сегашния ни етап на еволюция, защото 90% от хората не осъзнават вечния си живот… Все още при споменаване на тези думи, те се смеят или подиграват, без да осъзнават какво си причиняват сами с подобно вярване. Самото дълбоко и изяждащо откъсване от истината на факта, че 1. Никога не умираме и 2. Смисъл винаги има, дори в смъртта, завихря Егото и то превзема целия ни живот. Дори да не сме хора – ракови клетки, със сигурност при всеки един от нас има сфери от живота ни, в които се държим точно така. Действаме от страх. И мисълта за Мен, доминира над мисълта за Цялото. Една нормална клетка претърпява апоптоза не защото някой я кара насила или я убива, а защото осъзнава, че ако не може да се промени и да реставрира структурите в нейното собствено тяло, тя не дава основа за добро бъдеще на колективния организъм, от който е част. Раковата клетка обаче не действа така, тя е сама за себе си. Смята, че макар и с мутации в ДНК, е достатъчно добра и избира да продължи да се дели и размножава. Не казвам в никакъв случай, че всички хора, които усещаме, че имаме проблем е нужно да се самоубием, би било крайно и много повърхностно, като извод. По-скоро е нужно да използваме напредъка в науката и медицината, но не за да заглушаваме проблема, а за да имаме повече време да научим какво всъщност ни се казва, вместо просто да скачаме от изкуствено решение на изкуствено решение. Дори да сме ракови клетки, не е нужно да сме лоши хора, просто сме уплашени, обезверени хора. А сме уплашени, защото ни липсва знание. Знание, което обаче излиза все по-силно и явно и повсеместно с всеки изминал ден. Затова знам, че ще си върнем силата и един ден болестите ще са етап от миналото ни, който сме заличили чрез съзнателна работа върху себе си.

Ако трябва да продължим обаче с разграниченията на раковите и здравите клетки, една от другите разлики, за които разбрах е не само апоптозата, а фактът, че когато нормалните клетки стигнат оптимален брой, те спират да се възпроизвеждат. Спират, защото ако станат повече, ще започнат да се нуждаят от повече ресурси от организма, който населяват, отколкото той може да произведе. Но раковата клетка няма този проблем, тя не вижда нужда от край. Ако е човек, раковата клетка е някой, който не се интересува от влиянието си над околната среда. Интересува се само от това да се размножава, расте и изкривява. Раковата клетка се възпроизвежда нерегулирано и не знае кога да спре, всъщност – тя въобще не спира никога. Както човешкия вид, който продължава да замърсява и заедно с това изсмуква невъзобновяемите източници на енергия на планетата, без оглед на това какви ще са последствията от това, утре. Подозирам, че за такъв тип човек няма утре. Той е с мисленето – имам един живот, искам да ми е готино, не ми пука за после, защото след 100 години няма да ме има. Уви, ако знаеше, че това не е истина, вероятно мисленето му щеше да е доста по-различно. Има и други хора обаче, които имат същата вяра в един единствен живот, но това им помага да се държат, като здрава клетка, а не ракова клетка. Те се опитват да направят максимално много, за максимално малко време, но не прахосвайки средства, а просто давайки своя принос за цялото, с мисъл за бъдещето, а не обратното.

Дотук обаче говорих за раковите клетки като за само конвенционални „лоши хора”, но раковата клетка е просто нормална клетка, с увредено ДНК. Това не е задължително да се свързва с това да си лош човек. ДНК се уврежда по много начини.

Раковата клетка както може да е типичният архетип злодей,
така може и да е типичният архетип спасител,
както и типичният архетип жертва.

Една от причините за силни изкривявания в ДНК е оксидативния стрес. Той се характеризира с усещането за временно неразположение и така остава почти незабелязан, сякаш е нещо нормално да ни боли глава от време на време, да имаме проблеми с храносмилането, да ни се гади, да усещаме умора.  А всъщност това са признаци за намаляване на имунитета и натрупване на свободни радикали. Това се случва от неправилно хранене – консумация на боклуци или липса в менюто ни на определени храни, богати на витамини и минерали, или храна обработена с химикали, или употреба на несъвместими групи храни, които създават процеси на гниене в червата ни, заради невъзможността да бъдат обработени по едно и също време. Свободни радикали се натрупват също и от неадекватна употреба на медикаменти, които въздействат пагубно на имунната система. Заседналият начин на живот също увеличава оксидативния стрес. Ежедневният „нормален” стрес също, особено при жените, по време на бременност или менопауза. Други причини за мутация в ДНК е замърсеният въздух. Пушенето на цигари. Дишането на изпарения на гориво, въглища, газове от автомобили, от уреди, дори цигареният дим на другите, които пушат около теб. Отново, все неща, които са ни добре познати. Никой от нас не е засмукал ауспуха на колата си, мислейки си, че това му дава сила. Повечето от нас знаят много добре кои неща ни вредят и кои не, но точно като раковата клетка, ние решаваме, че това няма как да се случи на нас, и просто можем да си затворим очите и да живеем в силно замърсени градове, ходейки с маска на лицето, хранейки се с некачествена храна, оставяйки на заден план индивидуалните и родовите ни психическите модели, карайки се всеки ден с шефа,с колеги, партньори, приятели или родителите ни, плачейки до късно вечер, чудейки се какво да правим на тази странна планета и нека не забравяме – как да изкараме пари, за да останем живи. Превръщаме се несъзнателно в жертва на обстоятелствата, без да осъзнаваме, че можем да променим съдбата и живота си.

Продължавайки с разликите между здравите и раковите клетки:

  • По размер нормалните клетки са горе-долу един размер, не много големи, докато раковите са всякакви размери и различни форми. Това може да е паралелът с килограмите при хората и това, че някои хора умишлено си вредят, хранейки се неправилно, стигайки до наднормено тегло, което започва да влияе значително на здравето им. Съответно обратно, има хора, чието тегло под нормата, граничещо с анорексия, това отново ги отдалечава от нормата, защото те са немощни, слаби, нямат сили и енергия за живот. Ако всички хора се хранехме според тялото и истинските си нужди, да, най-вероятно щяхме да сме горе-долу един размер, защото такова нещо като „едър кокъл” или „ген”, свързан с това да си болестно слаб или дебел, не съществува. Щяхме да сме различни, не задължително едно и същи килограми, но здрави, а здравето е лесно видимо на телесно ниво, знаем как изглежда, неслучайно всички се стремим към него.
  • Здравите клетки спазват определена подредба и структура, не се застъпват, докато раковите клетки растат една върху друга в някакви неопределени форми, формираща буца. Това може да е аналог на човечеството, което не е равномерно разпределено по лицето на Земята а е на „буци“ в определени райони, особено в силно населените градове, в които в метрото или автобуса в час пик, буквално сме един върху друг. Това не са условия за качествено развитие на човека. Има хора, които харесват навалицата, но има хора, които не я харесват. Вторите имат шанс да проявяват повече характеристики на ракова клетка, тъй като поради страхови причини си го причиняват ежедневно, макар да виждат, че ги разболява.
  • Ядрото е с драстична разлика. При раковите клетки е голямо, непропорционално с останалата част на клетката и тъмно на цвят. Винаги когато се говори за осъзнаване, думата „светлина” се използва като символ за повече знание. Тъмнината не е нещо лошо, напротив, тя е средство за познаване на светлината в пълнотата ѝ. В астрологията например е Луната и емоционалните реакции на човек. Тъмнина е човек да реагира инстинктивно, без да се замисли, да бъде примитивен. Светлина ще се яви той да хване тази реакция и да я трансформира, преди да се случи по същия начин, по който се е случвала досега. Това е осъзнатост и форма на „светлина”. Не се хващайте за думите обаче, тъмнината и светлината са с еднаква важност. В този ред на мисли раковата клетка е тъмна, точно по същата причина. За да бъде наблюдавана от учените ни и сравнявана със здрава клетка, с цел да знаем какво искаме, спрямо какво не искаме.
  • Здравите клетки се делят до определен момент, докато раковите не спират да се делят, докато не се разпространят в целия организъм и не го убият. В този смисъл раковата клетка също осъществява апоптоза в края на краищата, но по един доста труден и вероятно неочакван за самата нея начин. Точно както ние, хората, които с безотговорността си спрямо себе си и средата ни, можем като нищо да се унищожим като вид, без дори да сме разбрали кога е станало.
  • Учените са установили, че между здравите клетки се случва непрекъснат обмен. Те общуват една с друга непрекъснато, докато раковите клетки не общуват. Нито със здрави клетки, нито с други ракови клетки, като самите тях. Изолацията на човечеството не може да е по-видима. И гледайки картата на света и най-високият процент рак в населението, не е изненада, че по-развитите държави държат челните места. Имаме хубав дом, готина кола, имаме интернет, имаме техника, но нямаме връзка един с друг. Нямаме допир. Усещане, на дълбоко ниво, че не сме сами в този свят. Както съм казвала и преди, тези, които съжаляваме, на тях трябва да се възхищаваме. Едно дете в откъснато от модерния свят племе в Африка може да няма достъп до удобствата на цивилизования свят, но ще е живяло в сплотеност, пълна отдаденост и любов към него от цялото племе. Докато едно дете в модерния свят, може да получи всичко, което иска от мама и тате, но в повечето случаи това е за сметка на компанията им, прегръдките им и времето, което да посветят единствен и само на него. Това не е правилото, разбира се, но не е и изключението, затова е нужно да гледаме нещата, отвъд привидната им форма и вид.
  • Следващата разлика между здрави и ракови клетки е много интересна. Според изследванията клетките на имунната ни система не разпознават раковата клетка, но разпознават винаги нормалната клетка. Раковата клетка е сякаш невидима за клетките на имунната ни система. А какво правят те? Те са отговорни за поддържане на имунитета. Забелязват проникващите вирусни и бактериални патогени в човешкия организъм и алармират. Но раковата клетка е създадена в самото тяло на човека. Затова и тези клетки не я забелязват. Защото най-вероятно… и човекът не я забелязва. Ако клетките на имунната система са в ролята на бодигард пазител,
    а раковата клетка определено е нарушител, то защо тялото ни ще действа така, че да кара бодигарда ни да си затваря очите пред този проблем? Може би защото самият човек си затваря очите, самите ние не знаем, че образуваме ракови клетки, в собственото си тяло. Например, свикнали сме всеки ден да пием по десет кафета с много захар и всяка вечер ни боли глава и не правим връзката, мислим, че е нещо друго или просто взимаме хапче и лягаме да спим. Това е точно, като действие на сляпа имунна клетка бодигард, която не вижда това, от което е нужно да предпазва организма, дори когато е пред очите ѝ.
  • Другата разлика е тази, която отново в главата ми прави връзка с големите ни градове. Туморните клетки нямат нужда от кислород, дори не го харесват, докато нормалните имат. Според мен това отново е аналогия на това, че човешкото същество диша замърсен въздух и не търси начин да подобри качеството си на живот по никакъв начин.
  • Раковите клетки умират за глюкоза. За сладко. Докато на нормалните клетки им е нужна, но не в толкова голяма степен.  Именно заради това понякога ракът се повлиява добре от спирането на захарта изцяло, от всички нейни източници за определен период от няколко месеца, след което бавно се включва отново под формата на плодове. Глюкозата е нужна на раковите клетки, защото тя е енергия. А те са изключитело неефективни клетки. Докато нормалните клетки имат висока енергийна ефективност (95%), то при раковите тя е едва 5%. Това освен, че показва аналог на заседналия ни начин на живот и ежедневното нищоправене и безмислие на битието, показва и друга тревожна статистика, свързана със сладкото, за която говоря по-обстойно в клипа ми „Какво показват проблемите със стомаха”. Гледайте го, ако искате да разберете защо хората имаме силна нужда от захарни храни и защо може би раковите клетки са перфектно огледало на същото нещо.
  • Раковите клетки обичат киселинна среда, а здравите предпочитат алкална. Имам клип и по тази тема, казва се „Алкално киселинен баланс”, гледайте го и смятам, че лесно може да си извадите изводите защо това е така.

Мисля, че след всичко което ви разказах днес обаче, доста ясно се вижда кое поведение е „раково” или болестно и кое поддържа здравето. Както нашето, на нашия собствен организъм и клетките в него, така и на организмът Земя, приемайки че ние, хората, сме клетките в него. Нужно е да изберем дали ще сме ракова клетка или не.

Дали ще избираме страхът да е господар на целия ни живот или на кратки части от него, които ни служат за надскачане на себе си.
Дали ще вярваме в нещо, в сила по-голямо от нас или ще бъдем апатични и нихилистични, вечно цинични или със сведена глава.
Дали ще търсим причините за проблемите ни между редовете, или просто ще си затваряме очите, търсейки бързо решение и хапче за моментално щастие (или здраве).
Дали винаги ще обвиняваме себе си, или ще се погрижим да се отстраним от болката.
Дали ще намираме начини да живеем по-добре, грижейки се за тялото си или ще тестваме лимитите му, докато не го убием от безхаберие, грижейки се за всички други, освен за себе си.
Дали ще се погрижим за психиката и родовите си негативни вярвания, или ще ги прехвърлим директно на децата си, неотработени, за да страдаме заедно от тях.
Дали ще комуникираме един с друг свободно или просто ще се изолираме от всичко и всички, смятайки, че сме уникални и неповторими.
Дали ще се оставяме да бъдем мачкани от близките си, от приятелите си, от партньора в живота ни, от родителите ни, от колегите, шефа или естеството на работата ни,
или ще изберем нещо по-добро за себе си, знаейки че е някъде там и ни очаква, вярвайки, че го заслужаваме.
Дали ще избираме за себе си чистотата и качеството, или хаоса и вредните ни навици.
Дали ще водим заседнал начин на живот, тъпчейки се със захар, защото нямаме енергия или ще бъдем активни, изпълнени със сили и ефективни.
Дали ще се отъждествяваме с най-доброто в себе си, или най-лошото в себе си.
Дали ще се обвиняваме вечно за грешките си, или ще приемем урока и продължим в различна посока.
Дали ще правим всяко нещо с мисъл за бъдещето, за общото, за децата, внуците и всички хора, които ще живеят след нашата смърт, или просто ще задоволяваме егото си, натрупвайки дълг, който следващите поколения ще трябва да плащат.

 

Болестта е най-често в жертвеното положение, запомнете го.

А вие не сте жертви, вътре в сърцевината си, но някой ви е научил, че да се самоунищожавате в името на някой отвъд вас, ви прави добър човек, то това със сигурност не е висшият ви аз, който иска да сте в здраво тяло, за да изпълнявате мисията си и да вдъхновявате всички около вас с примера си. Със сигурност не е Създателят, който ви е дал всички условия, за да живеете хармонично, стига да искате, нито Майката Земя, която е създател на физическото ви тяло, което би трябвало да третирате, като свещен храм. Дори и човек да си мисли, че може да избере да бъде ракова клетка и то съзнателно, без да се интересува от последствията, последствията ще го преследват дълго след смъртта му, в продължение на всичките му следващи инкарнации, колкото и да не вярва в тяхното съществуване.

Илюзията за избор между правилно и грешно съществува, защото тежестта на отговорността е голяма и много хора биха се побъркали, ако им се каже, че винаги трябва да взимат правилните решения. Ние обаче дори не подозираме, че го правим, независимо от това, че в някой момент ще изберем очевидната грешка. Защото дори след болестта, има живот. В единия случай оставаш в роля, в другият я сменяш, но пак продължаваш. Защото дори да не си в същото тяло, ти си оставаш вечно съществo, чийто растеж продължава. Затова по-добре се ентусиазирай за всичко, което можеш да научиш, постигнеш, разбереш и осъзнаеш, събуди детето в теб, което може от рано сутрин до късно вечер да играе, защото животът е точно това – игра. Пораствайки започваме да се сблъскваме с трудните „истини”, които ни се струват далеч от забавление, но това не е нужно да е така. Сами го правим. Здравите клетки в организма ни никога не казват „ох, мързи ме да поддържам това тяло живо”. Раковите клетки го казват обаче. Колкото по-бързо се изчистим от вярванията, които ни затормозяват и карат вечността и еволюцията да ни изглеждат като тежка работа, толкова по-близо ще се доближим до естественото състояние на здравата клетка. За нея няма уморяващи и безсмислени действия. Дори в смъртта си, тя знае, че гради.

Може би хората има какво да научим от собственото си тяло и клетките в него. В много случаи то е по-интелигентно, отколкото си мислим…