Щраус

Ден 1
00:48

Какво е „Щраус”? Тази техника символизира точно това, като което звучи. Едва ли е свързана с това да тичам скоростно, всички знаем, че не съм особено спортна, по-скоро визирам поведението, което ние хората понякога имаме навика да имитираме – да „заравяш главата си в пясъка, като щраус”. Видоизмених малко формата и реших да съм щраус за десет дни!

След онлайн дневник-книгата „365 дни любов към себе си”, явно пак стигнах до някакъв етап в живота си, в който е нужно да се откъсна от всичко, което не ми носи удовлетворение. Този път ще го направя крайно. Ако за една година, искаш – не искаш, се налага от време на време да правиш неща, които са ти неприятни, то мисля, че за десет дни мога да пробвам какво би било да не си причинявам абсолютно никакъв стрес. Стигнах дотук, защото надценявам силите си, точно както правех преди и точно, както продължавам да правя и сега (явно). Old habits die hard.

Историята, която си разказвам, откакто се занимавам с астрология, която е, че съм страшен Овен, започна да издиша, пред фактите. А фактите са, че съм Риба с Нептун аспектиращ и Луната и Слънцето ми. Малко, водно детенце. Овен имам само, като импулс и сила на мисълта (Марс във Водолей в осми дом) и това ми дава натурален талант във всяка сфера свързана с несъзнаваното, но що се отнася до плътната част на Марс, физическата, нека не се залъгваме – няма го. И заради неналичието на физически Овен (нямам жив мускул по тялото си, не знам как живея още, като ходеща пихтия) и емоционален (въобще не умея да проявявам граници, освен когато ножът опре до кокал) в себе си, много често съм без, нека го наречем, щит. Което формира думата „беззащитна“, която ми изправя косата. Генерално, чуждите думи, емоции, действия, като типична Риба, си ги правя мои и си живея с тях дълго, след като са се случили. Мъчех се много време да изляза от зоната си на комфорт – да гледам страшни филми; да не ми мигва около, докато проследявам криминални документалки или такива, в които има животни, които са в природата и са заснети как ловуват, за да оцелеят; да се опитвам да си обяснявам хищническата човешка и животинска природа; да заявявам критика или желание, без да изпитвам вина; да не се чувствам отговорна за чуждите мисли и чувства, да съм по-хладнокръвна и борбена; да си мисля, че живея в dog eat dog свят; да не се плаша от силни шумове – все неща, които са първа природа на истинския Марсов архетип. Не става и не става. Така стабилно и консистентно се провалям, че направо е смешно, че още се опитвам.

Финалната капка беше един escape room, на който ме покани близък приятел, колега от университета. Нямах представа, че стаята ще бъде твърда страшна за мен, предвид, че за никого не беше страшна. Още повече, нормалните хора (от които явно не съм), знаят че това е игра, а аз го изживявам като реалност, защото няма нереални неща в моя свят. И си мислех – „Добре, Ванеса, ето шанс да се надградиш, да се пречупиш, да стъпиш в неизвестното и да претръпнеш.” О, пречупих се и още как. Счупих си успешно психиката за седмици напред, в които имах продължителни кошмари свързани с клаустрофобични стаи, КОИТО, само да спомена, бяха плод на тази стая, както и на един РАЗКАЗ на една жена, която ни описа една от страшните стаи, в които е била и е играла с отбора си от приятелки, в Берлин. Това уви не е първият случай, в който ми се случва да си докарам психоза само от приказки. Не мога да гледам реклами за филми на ужасите, не мога да стоя на тъмно продължително време, не позволявам никой да ми разказва страшни неща и плача всеки път, когато стане въпрос за страдание на животно или човек. И така, Ванеса, ходещата психоза, си живее съвсем нормално, без 99% от хората да подозират, че скачам пет метра във въздуха, ако се спука балон, около мен. Разбира се постоянно говоря за това колко съм Овен, колко съм страшна и лоша, сякаш подсъзнанието ми иска да се сугестира само, защото осъзнава, че скоро сама ще си пръсна заешкото сърце. И просто си казах… писна ми.

Писна ми да бягам от това, че може би никога няма да съм толкова твърда и смела, колкото ми се иска да бъда. Писна ми да се стремя да задоволя тази идея в главата си, само за да може всъщност истинската ми същност да си отдъхне и да почувства сигурност. Трябваше да приема неприемливото – „Аз не съм всичко”. Цялата ми философия се сгромоляса пред очите ми. Да, все още знам, че МОГА да съм всичко, но допускам варианта, че може би никога няма да стигна до усещането на това да се родя с дадено качество, с което не съм се родила. В крайна сметка, биологично съм се родила със светли сиво-зелени очи, формата на устните, носа, веждите, лицето, ушите ми, са специфични и съм съвсем наясно, че не мога от утре да се превърна в чернокоса форма на себе си, с тъмни очи. Всеки човек може да се променя, категорично, но са десетки, вероятно хиляди часове работа, за прашинка разлика.

Затова си казах – „Добре, гола вода съм откъм Овен, чисто физически, но ако трябва да съм себе си във всичко друго, какво е то, коя съм аз?”

Винаги съм изпадала в екзистенциална криза, когато е трябвало да отговарям  на този въпрос, защото Рибата в мен хвърчи на всички посоки и иска да include-не всичко, разбира се, за да няма сърдити и тъжни. „Гениална логика“, която обаче ми помогна да открия коя наистина съм.

Една абсолютно изхвърчала, идеалистична, чувствена натура,
която ако е 100% в тази си същност, ще изглежда луда или на тежки наркотици.

Само сама със себе си ям плодове, докато им говоря, колко красиво са създадени, само сама със себе си пея, танцувам и се държа невменяемо. Само, когато не съм в компания, си позволявам да махна тапите от сетивните си канали и да реагирам на реалността, както наистина я усещам. За човек, който живее за автентичността, живея доста неавтентично спрямо Рибата в мен. Автентична съм към Водолея, към деветодомното си Слънце, към Луната в десети дом, към силната ми Дева и Козирог, че даже и Рачето, което хората са виждали във формата на Ваняна. Но Рибата… не знам кога, какво ми се е случило, но нея съм я оставила да вирее само в отсъствието на живи същества. Освен животни, разбира се, които също имам чувството понякога, че ме съдят и ме гледат сякаш не съм с всичкия си. Дори не мога да повярвам, че пиша всичко това и тайно се надявам да не стигне до никого, защото само мога да си представя следващите извадени от контекст изречения, които някой ще използва за амуниции срещу мен. Това Скорпионът ми го каза, понякога и него го слушам… чувам може би е думата, де, слушам – рядко, че параноите ще ми дойдат в повече.

И въпреки всичко, взех решение да заживея в Рибата си, защото дори не съм изследвала целия ѝ потенциал. Толкова плашещо сензитивна е. В продължение на почти месец, Ира гледаше медитации за отваряне на третото око и мисля, че подействаха повече на мен, през стената, отколкото на нея, затова я помолих да спре, защото по едно време започнаха да ми говорят разни същества в сънищата и умирах от страх да не започнат да ми говорят и докато съм будна. Разбрах, че върху каквото и да акцентирам, като стихия или архетип в себе си, това което съм в сърцевината си винаги ще избива на повърхността. Докато не го отключа сама. И точно тук влиза Щраусът. Защото за да оцелее Риблата, ще трябва да съм съзнателен щраус. Трябва някак, нямам идея все още как, да я опазя от 90% от този свят. Също така, заедно с този експеримент, проверявам и друго интересно нещо. Винаги говорим за растеж, отвъд комфортната зона и за бягството от тъмното, като за тичане към него, защото човек от нищо, никога не може да избяга. Девата в мен се обърна към Рибката и с поглед я попита дали това е истина. Рибата, в типичен Нептунов стил вдигна вежди, усмихна се, завъртя се на пръсти и се изниза от картинката с плавни, тихи, танцувални стъпки. Нямам никаква идея как да интерпретирам тази реакция, затова реших, че е нещо от сорта на „Ти да видиш”, в което се четеше тънка ирония. Затова… ще изчакам да видя!

Ще проверя дали мога да я капсулирам, изолирам и сложа в аквариум, в който има само мир. В този балон, разбира се, има и много работа, много ангажименти, много различни от почивка действия, но разликата е, че нито едно няма да е насилствено и поддържано от „трябва”-тата на този свят. Как ще го направя, един Бог знае. Имам чувството, че съм майка на артистична порцеланова кукла, която трябва да опазя, но докато съм И майката И куклата.

 

Ден 2
14:12

Този ден започна превъзходно – няколко часа кошмари, завършващи с будно сънуване, в което се боря, за да си вляза в тялото и да се събудя. Подсъзнанието ми прави едно от двете – или се бунтува срещу избора ми от предишния ден, или проверява колко съм уверена в него, защото самите кошмари започнаха оттам, че техниката ми се проваля и попадам в ситуация, в която не мога да съм щраус. Може би тестът беше как ще се справя. Справих се зле, разбира се, в съня ми се разплаках, държах се за главата и се клатех, седейки на пода. Хубавото на сънищата ми в последната година обаче е, че когато изпадам в кошмарни ситуации, за разлика от това да се предавам, което правех преди, сега не мога да го направя. Сега се противопоставям и се боря. Може би е, защото се чувствам по-уверена, по-силна и способна да се защитавам сама. Също така използвам много по-често съзнанието си на терена на несъзнаваното, или иначе казано – имам спонтанни будни сънища. Най-често летя или плувам скоростно, защото в плътната реалност най-много това ми липсва, тази физическа и емоционална свобода. В днешния кошмар също успях да включа съзнанието в един момент и започнах да късам нишките, от които някой ме източваше. Една конкретна точка на кръста ми се беше запалила и сякаш беше нагорещен карамел, който някой издърпваше на конци. Имах три-четири неуспешни и един финален успешен опит да се самосъбудя. Бях много разклатена, обадих се моментално на Ира и поговорихме известно време, докато не се почувствах по-добре. Тя беше уверена, че това е било тренировъчна площадка за най-лошия сценарий на новия ми „lifestyle choice” и също така, че съм се справила прилично. Което означава, че днес с пълен устрем продължавам да се ангажирам само с полезни и приятни неща и това включваше да разкарам подарената ми книга за Таро. Не знам защо, но както се бях насочила в тази посока, ентусиазирано и стремглаво, така реших да пусна идеята и да не навлизам в тези води. Ще си създам собствени карти, ще им дам име, ще ги заредя и ще използвам тях. Нещо ми казва, че е добра идея да съм на принципа, че новата дреха, ушита от теб – за теб, винаги ще е по-добра от тази, която се произвежда на поточна линия от десетилетия и носи определено име и марка… и вибрация.

След като изчистих седнах да хапна, след това се поразмърдах, танцувах, изпотих се, смях се, взех си душ и след това отново седнах да попиша. Мисля, че в първата част на деня се провалих, защото освен, че отдадох твърде много внимание и енергия на негативните сънища и последващи чувства, след това се впусках в разговори и дискусии, които бяха безпочвени и безрезултатни. Отделно от това, се справям добре.

С много по-голяма лекота отблъсквам едно и друго от себе си, без осъдителност, без неприязън, без особена съпротива, с усилието на това да си взема от кошница с плодове праскова, вместо ябълка. Никога не бях възприемала свободата на избор по този начин, жалостивата част в мен винаги съжаляваше ябълките в живота ми.
Но не мога да ям всичко, не съм прасе…

21:09

Прекрасен ден! За вечеря направих запечени сладки картофи, с които си говорих пет минути, скалъпих свежа и сочна салатка, която изкиснах във вода с щипка сода, през цялото време докато готвех си пеех и танцувах, бях си пуснала детски канал по телевизията, чувствах се перфектно. Когато майка ми се прибра седнахме да вечеряме, тя пожела да пусне новините и за пръв път, бях непреклонна, че няма да се храним, докато слушаме тази толкова „важна” и често негативна информация. Съгласи на компромис, пуснахме си комедия и хапнахме. Тя имаше натуралния импулс да се оплаче от едно и друго, свързано с ежедневието и да влезе в тази спирала, както Лъвът и Луната ѝ в Скорпион обичат, но всеки път я прекъсвах с „Ама колко вкусни са станали картофчетата, а?” и тя се улавяше и префокусираше много бързо. И тук е странното ми осъзнаване, че досега винаги съм била с призмата „Човек трябва да е свободен да изпитва, вербализира или изживява негативни емоции”, но това е колкото вярно, толкова и факторът събеседник е важен. А това за мен сякаш никога не е било фактор и чак сега осъзнавам, като проблем. Като силно сензитивен човек, едни „бели кахъри” на човек, който просто обича да си се успокоява с такива приказки, за мен невинаги, но често са били черни и тъмни, всепоглъщащи облаци. Затова макар всеки да е редно да бъде изслушван, е нужно също да се съобразява с това дали човекът отсреща има капацитета, силите и желанието да го изслуша. Има хора, които се смазват от негативни приказки; има такива, които са готови да помогнат и се чувстват полезни и окрилени; има такива, които слушат, за да излеят и своите несгоди след това и да махнат товара от гърба си; а има и такива, които направо се забавляват с тъмнината, а позитивизма и леките теми ги побъркват и потискат. Хора за всичко винаги има, но целта е да имаме двама печеливши в дадена ситуация. Така, когато не дадох поле за оплакване на майка ми, тя не ми се обиди, а го пренасочи към някой, който също като нея обича да обсъжда нещата в негативен план, без това да го натоварва. Мен обаче ме натоварва, колкото и да ми се иска да мога да се включа в партито им и днес успях да се изолирам и да не чувствам вина от това. Бях щраус, който за миг накара дори и майка си, да пренебрегне любимото си занимание, за да се фокусира изцяло върху другото ни, общо, любимо занимание – вкусната храна. И беше прекрасно. И взаимно.

 

Ден 3
22:22

Цял ден нямам време да седна на лаптопа или да се забия на телефона и това по принцип винаги отчитам, като нещо хубаво, защото явно не скучая. Разбира се, ако съм онлайн винаги търся, чета, гледам клипове, пиша и всичко това намирам за приятно и отпускащо, но… обичам и да се запознавам с нови хора; обичам да избирам най-подходящите плодове, които да си купя (харесах си едно манго и то се оказа толкова сочно, сладко и ароматно); обичам да приготвям вечеря за цялото ми семейство; обичам да се въргалям с кучетата; обичам да тършувам в книжарниците за нови книги; обичам да се излежавам на леглото и да чета избраните, докато климатикът подухва топъл въздух на сбабичасаните ми от снега навън крачета; обичам да си взимам дълъг и горещ душ; обичам да гледам с часове детски предавания – единственият (почти) ненапрягащ, щраусов избор. Докато говорих с Ира вчера, тя няколко пъти ме закачи, че е рано да си мисля, че експериментът ми върви добре, докато не си легна да спя и не видя какво мисли подсъзнанието ми по въпроса. Е, всичко беше идеално, сънищата ми също! На сутринта се събудих отпочинала, цяла нощ не бях мръднала (истински здравословният сън е човек да се събужда, в позата, в която е заспал, без да се буди или върти нощем) и въобще – бих казала, че всичко върви по план. Вместо да се изнежвам допълнително, както се предполага че би се случило, ако човек „търси само мекото”, чувствам, че съм много по-емоционално уравновесена и спокойна, отколкото докато слушах глупави новини за катастрофи и болести, реклами за настинка и грип или скролвах безцелно във facebook, попадайки чат-пат на обезглавени слонове, костенурки със сламки в носа и клипове на насилие, над деца. Просто спрях да отделям време от деня си за подобни неща.

Дълго време робувах на идеята, че ако човек е щраус, нищо никога няма да се промени за по-добро. Абсолютна лъжа.
Човек може да промени нещо, по начало, само ако го възприема с трезв ум. Чак тогава може да предприеме действие, където е нужно, в точния момент,
с необходимата концентрация.

Слонове не мога да спасявам собственоръчно, но мога да подпиша петиция. Мога да гласувам закон. Мога да подкрепя кауза. Но това не ме обвързва по никакъв начин с частта от каузата, която само ще ме разстрои, а именно – рекламната част с фрапиращото, „отварящо очите” видео. Затова има хора, които на драго сърце ми помагат с това да помагам, без задължително да се травматизирам и така се оказа, че съм дори по-ефективна и полезна, освен на каузата, но и на себе си. Осъзнах, че да си щраус не просто не е безотговорно, ами е всъщност единственото отговорно действие за хората-гъби, защото сълзите ми или агресията ми към извършителите, няма да спасят никого, но действията ми в посока промяна, могат. А и така подкрепям философията си за елиминиране на „тъпите мисли”, защото човек с минусчета, около главата си, вреди не просто на вселената в себе си, но и подкрепя нещастието отвъд тялото си, уж борейки се с него.

И случайно или не, на една от първите страници на една от книгите, които си купих днес, а именно – книга четвърта от поредицата дневници на Слава Севрюкова, пише следното: „Един от ключовите принципи на квантовата физика е, че нашите мисли определят реалността. В началото на миналия век физиците доказват това, посредством експеримент, в който откриват, че определящият фактор за поведението на енергията (частиците) на квантово ниво е съзнанието на наблюдателя. При едни и същи условия, електроните понякога се държат като частици, а друг път като вълни, тъй като това напълно зависи от това какво наблюдателят очаква да се случи. Онова, което наблюдателят вярва, че ще се случи е онова, което квантовото поле прави. Квантовият свят очаква от нас да вземем решение, за да знае как да се държи. Всичко се базира на това в какво вярваме и как се чувстваме.” След това текстът продължава с крайния и много показателен случай на Виторио Мичели, който (на кратко) е със статус „отписан” от лекарите, заради тумор в лявото си бедро, и малко преди „уречената смърт” прави последен опит за спасение, потапяйки се в целебен и тачен от духовниците извор, в Лурд, Франция. След което се възражда. Интересното е, че още в момента на потапянето си в него се освобождава негативното вярване, че той ще умре и започва да се чувства вече излекуван при излизането си, макар тялото му отявлено да не е магически възстановено. За няколко месеца туморът изчезва и дори костта му започва да се възстановява, което е прецедент, нещо, което се смята за невъзможно от науката. Този случай не е фикция, това е документиран от десетки лекари факт, който все още се води „чудо” в медицинските среди. И не е единственият. Знаем за много, да не споменавам, че вече познавам лично няколко човека за краткия си живот в тази форма, които са превъзмогнали със силата на духа и вътрешните си убеждения, огромни препятствия. И макар случаите да са вече хиляди, макар биологията да признава наличието на епигенетика, както и плацебо, чудно ми е какво държи нас, хората, от това да се възползваме от това знание ежедневно.

Толкова „отговорно и разумно скептични” ли сме, че това всъщност ни прави,
без дори да осъзнаваме – безотговорно и наивно глупави?

Ако отговорът е толкова лесен, като това да правиш това, което събужда само успокояващи мисли в теб, защо ни е толкова трудно да го направим? От какво толкова се страхуваме? Защо и на мен ми беше страшно да стана щраус? Признавам, още е. Сякаш дълбоко в мен, има един глас, който казва „Ти ще видиш, няма къде да избягаш от тъмнината, рано или късно ще те обгърне по-силна от всякога, заради неблагоразумието ти да тръгнеш по този път” и… честно казано… както превключих канала от репортажа за споровете в народното събрание, така ще mute-на и този глас, защото имам по-градивни интереси. Ще си дочета книгата, ще се чуя с Ира за лека нощ и ще съм доволна с избора си, защото това определено ми звучи като по-добър план за завършек на деня.

 

Ден 4/5
17:24

От два дни просто се наслаждавам на живота. Дори времето омекна, грейна слънце, отвсякъде започна да тече вода, която студът вече не държи вкочанена. Интересно, за пръв път се замислям, че когато водата е в различни условия и най-вече температура, започва да прилича на другите стихии. Студът я превръща в ледена твърд, а горещината я изпарява, насищайки въздуха с нея. Освен по характер, явно дори и физически водата може да се трансформира в множество неща, но сякаш все… на база външно влияние. Точно както е при водните хора. Толкова сме зависими от средата си, защото сме толкова сензитивни. Винаги гледаме силните Марсови или Земни хора и се чудим „Как го правиш? Как работиш, като барман до късно през нощта, в заведение, в което всички пушат и пият, с толкова силна музика и толкова голямо напрежение и клиенти на врата ти, които не знаеш питие ли искат да изпият, или теб…!?”. За всяка форма в този свят си има пасващо парче, разбираемо е, но когато си на планетата Земя, сякаш от теб се очаква също да паснеш малко или много… в квадрата. Казвам квадрат, защото това е една от фигурите, които описват физическата енергия, виталност, способност за растеж и едновременно с това – границите в такъв тип свят. Какво правиш, когато си разпльокана вода и не можеш да си квадрат? Намираш  си форма. Намираш си средата, хората, дома, заниманието, което ще ти дава граници и рамки, но които няма да те стягат, а всъщност ще те оформят и балансират. Мисля обаче, че не можеш да го направиш, без да бъдеш поне малко щраус.

Над двадесет години се опитвах да не избягвам „реалността“ и си навлякох много проблеми на главата. Успехът ми в това да „се стегна” може би беше, когато претръпнах в някои отношения, и това смятах за гигантски прогрес, защото най-накрая „озаптих емоциите и чувствата си”. Поне така си мислех. Заедно с това обаче по-късно осъзнах, че съм изхвърлила и едно от най-ценните съкровища, с които съм дошла в този свят – способността ми да виждам отвъд видимото. Защото, да, може за много хора да изглеждаме свръх-емоционални, нелогично докачливи и куп други епитети, но именно силната сензитивност прави възможна връзката на небето със земята. Така към днешна дата реших, че вече няма смисъл да се опитвам да съм барман в шумно и задимено, тясно и клаустрофобично заведение, ако съм родена да докосвам една по-нежна и деликатна страна от човека – сърцето и душата му. Това нека не звучи арогантно, сякаш в това „да си барман” няма дълбочина, просто за да съм творец ми трябва друг тип настройка. Всеки музикален инструмент си има спецификите. Ако се науча да не ми пречи цигареният дим, ще се науча и да не разпознавам фината разлика между уханието на две кайсии от един и същ сорт. Ако не усещам разликата, няма да мога да надникна в два различни свята. Ако не мога да вляза в тях, няма да мога да ги преживея и след това да ви разкажа за приключенията си в някой стих, роман, песен, картина или друг тип творба. Изкуството може, и е, плод на всяка стихия, не се ограничава до една, но за да го има на първо време, е нужно човек да усети нещо, а не да упражнява и развива „дебела кожа”. Точно обратното –

Фината кожа на артиста го прави този инструмент, който сътворява трогваща до сълзи красота
или проникваща дълбоко и трансформираща тъмнина.

В този ред на мисли – да, щраусът прави човек по-чувствителен, няма да лъжа. Това, от което се опасявах е вече факт, след едва три-четири дни. Някои ситуации ще станат по-трудни за асимилиране, но в същото време мисля, че… се връщам към себе си. Босото малко момиченце с цветя в косите тича към мен и вече не е точка в далечината, мисля, че съвсем скоро ще танцуваме отново, хванати за ръце. Напук на Земята и всичката ѝ враждебност към мекотата на този танц, уверена съм, че заради съществуването му съм искала да бъда в плът. За да си припомнят хората, че танцът е важен, другото е фасада. Продължавайки да чета книгите, които си купих, на няколко места се споменава прословутият духовен преход, който има голям шанс да бъде и физически катастрофален за планетата ни, но дори и тези думи не успяха да афектират детето в мен, което не пожела да е щраус по отношение на тази тема. Имаше друга реакция. Протегна ръка, докосна моята и ми каза „Понякога като вълната разваля пясъчния ми замък, плача, но после викам приятелите ми и заедно си построяваме дори още по-хубав и играем цял ден!” Тялото ми се отпусна от тези думи. Това е не само успокояваща мисъл, но вярвам, и истина, защото съм го наблюдавала в своя и чуждите животи. Новият старт след смъртта, преживяна по толкова много начини, все в един единствен живот. Детето в човека е в сърцето му, в гръдния кош. Като малка имах астма. От медицинската астрология и личния ми опит, забелязвам че повечето Риби имат (или са имали) проблеми с дробовете. Може би се случва, защото сякаш имаме проблем с това да вдишваме с отворено сърце живота, без да се страхуваме от него. Без да му позволяваме да ни смачка.

Имаш ли доверие обаче, мускулите се отпускат и някаква невидима ръка те обгръща,
а ти се свиваш на топло, като малко бебе в нея. Сигурен, в мир.

Пуснеш ли този образ от главата си обаче, повярваш ли за секунда, че ръка няма и никога не е имало, тогава и най-страшното природно бедствие ще е радост за сетивата ти, защото агонията от съществуването ти, без вяра, скоро ще приключи. За щастие вече не съм там. Понякога все още ме хваща страх, но знам, че той е обзел само животинската част от мен. Знам, че детето стои на брега необезпокоявано, редейки мидички. Виждам я как ме поглежда периодично, за да ми напомни, че имам силата да променя отношението си, а с това и бъдещето – днес, утре, след десет години или дори, когато остарея и съм готова да си отида от този свят. Промяната винаги е в ръцете ми, защото умът и мислите ми, ми принадлежат. Не те управляват мен, а аз тях.

 

Ден 6
01:12

Акцентите на деня ми са: вкусният тиквеник на майка ми; най-хубавият късмет, който ми се падна от питката („Всеки живот добре изживян, е дълъг живот”, а на гърба допълнение – Къща в гората); топлината и грижата, която почувствах от семейството си; гледката на двете ни кучета, които си лежат заедно и се гушкат, както и незабравимата усмивка на Бобче (по-малкото от двете), която виждам всеки ден по няколко пъти. Нещо ме разклати за момент обаче днес и беше перфектен случай да вляза в тъмнината, без да ощетявам щрауса. Да съм онова смело момиченце от вчера, защото щраусът иска да влезе в дълбокото, той не бяга, подскачайки по облачета. Той се държи далеч от негативизма, за да се зареди и да има достатъчно сили да се гмурне, когато е нужно и си струва. Да си с плюсов фокус помага, когато се налага да влизаш в минусови ситуации, защото знаеш дестинацията. Това, което ме хвърли в центъра на събитията беше случка на стотици километри от мен, в града, в който живеят родителите на майка ми – мои баба и дядо. Сдърпване помежду им, което ме провокира да проведа дълъг разговор с баба ми, която също е Риби, като мен. Която също има астма и трудно диша. Която също боледува от това, че не може да си позволи да се грижи за себе си. Трудно ми е да „работя” с членове на семейството си, както работя с други хора. Познавам ги, расла съм с тях, а и са леко опърничави, „знаят си тяхното”, това явно е черта на рода ни и по двете линии (или е общочовешка?). Чудех се как да подбера думите си, за да не звуча, като някой, който също „си знае своето” и се опитва да го пробута на някой друг, но това, което усещах от другата страна на слушалката беше част от мен, в някакъв смисъл дори беше… мен. Усещах болката ѝ, колко наранена и обидена се е почувствала, как съжалява за много решения, които е направила, довели я до това, което изживява сега. Но като типична Риба се правеше на ударена, обръщаше темата към мен, избираше да говори за всичко друго, но не и за чувствата си.

Не знам защо сме такива и защо го правим, сякаш ако проговорим ще ни залее океан и ще удави всичко живо, затова избираме да замълчим.
И след това да си поплачем сами, без никой да разбере…

Но с детето (ми) до мен, аз самата се почувствах по-смела, за да говоря за това. Връщах я към нея отново и отново, докато не открихме няколко решения, които могат да ѝ дадат нова посока, ако поеме инициатива да се застъпи за нуждите си. Отново, в типичен воден стил, говореше за себе си и живота си, като за едва ли не приключил, но знам че това не е така. Знам, защото времето не управлява нищо, има власт над нас, колкото му дадем, защото реално – то пак е създадено от нас самите. Споделих ѝ ситуации в живота ми, в които същото се е случвало на мен и как симптомите ми на астма са се връщали. Или пък паническите атаки. Казах ѝ това, което съм научила от опит, както и от книгите за медицинска астрология, и това е, че Риби трудно диша на тази Земя. Нямаме право да затрудняваме и без това трудното ѝ положение. Опитах се да ѝ обясня как да бъде щраус и не знам доколко успях. Казах ѝ обаче също, че ако е решила да е жертва на тези обстоятелства и това за нея е по-голямата добродетел, няма кой да я спаси. Обеща ми, че ще помисли, че ще се опита да намира време за себе си, да си почива повече и по-малко да се втренчва в своите и чуждите грешки. Не знам колко от това ще направи, но беше хубаво да я чуя. Израснала съм при нея и я чувствам много близка, макар рядко да говорим. Отгледала е две деца, след това е помогнала в моето отглеждане, след това самостоятелно отгледа и братовчедка ми. Цял живот се грижи за някого, къде заради чисто желание, къде по неволя. Друго не познава и никога не бих желала да отнема от щастието и удовлетворението, което получава от това да чувства, че храни живота в някой друг. Но няма да и позволя също, да го прави, за сметка на своя. Поканих я да поживее малко с мен в София на пролет, ще видим дали ще го направи.

Същото, което говорех на нея, сякаш говорех на три канала – към себе си, към нея и към майка ми. А може би и към още десетки хиляди жени по цял свят, които не познават границите си. Не познават и мекотата си, макар да нямат граници. Всичко е „Това трябва, онова трябва, давай, бързо, да се свърши, да е готово, да е перфектно!” и така не остава време да позволим на някого да се намеси и да се погрижи за част от товара. Не беше ли това любовта? Да сте заедно в щастието и в страданията си, навсякъде едно. Да си помагате, когато можете, а когато не можете – да умеете да търсите помощ и от други хора, които биха се отзовали с радост? Голямата грешка на чувствителните хора, според мен, е че в отговорността и отдадеността си, забравят уязвимостта си. Плачат и страдат насаме, а наяве са само обидите, заканите, обвиненията и крясъците. Една ситуация или е градивна за всички, или е унищожителна за всички. Наблюдавам ежедневно десетки случаи на партньорства, които се пропукват, заради липса на уязвимост и емоционална искреност и екипност. Да си кажем всичко, да си го излеем, без да вменяваме вина, без да правим някого „лош”, това ни липсва. И когато сме „обективни” за лошото, всъщност сме щрауси за всичката болка, която се крие отдолу. И нашата, и чуждата. Слепи сме за децата, които се протягат едно към друго, но страхът им извива ръцете и ги раздалечава.

Само ако можехме да счупим твърдата ни кора и да се излеем един върху друг, в чистата си форма,
която нито може да нарани, нито да бъде наранена, само тогава като две течности, щяхме да се слеем.

Но Его формата е здрава и корава. Може би нарочно, за да е високия връх, който е нужно всеки да изкачи и превъзмогне, макар и много от нас за цял живот дори да не успяват да преминат подножието. Чупенето на тази черупка обаче е важно. Чупенето е всичко. Така човек омеква. Спомням си как в училище много обичах да късам лист от тетрадката си и да го правя на „кърпичка”. Това се случваше като откъсна листа и го смачкам. При първото смачкване стои на остри ръбове, грапав, неприятен, твърд за дланта ми, но след това го разгъвах, изглаждах… и го смачквах отново. С всяко следващо разгъване и смачкване ръбовете ставаха все по-малки, все по-мъхести и след стотното – листът се превръщаше в нещо, което наподобява плат. Може би и ние трябва да се мачкаме и разпъваме и мачкаме и разпъваме и мачкаме и разпъваме, докато накрая не станем меки и любящи, разбиращи. Чисто библейски, макар да не съм религиозна, знам че човекът е създаден в шестия ден. Шестият ден е петък, защото сътворението започва от деня на Слънцето – Неделя. Петък е денят на Венера, планетата на любовта. Създадени сме, за да обичаме и да бъдем обичани, това ни извисява, това осмисля живота ни. Каквото е нужно, каквато цена трябва да се плати – задължително е да я платим, за да заживеем в любовта. Няма, не е имало и никога няма да има, нещо по-велико от нея.

 

Ден 7/8
16:36

Щраусът покачва продуктивността стократно. Мислех, че един от страничните ефекти на тази практика ще е точно обратното – да се отпускаш и да се офлянкваш повече, именно защото влизаш в женска енергия по-често. Ако погледнем нещата чисто астрологично обаче, водните знаци винаги са „вързани“ за земните. Двете стихии са двете лица на една и съща монета, следователно не мога да свърша нищо качествено, не мога да съм организирана, не мога да съм продуктивна, не мога да съм заземена, ако не съм позволила на психиката и на тялото си да отпочинат качествено, именно чрез „щраусови техники“. Да не говорим, че усещам и по-силен прилив на идеи и концепции, за които да говоря и развивам, може би точно, защото съм в кондиция, с отворено съзнание и по-възприемчива. Дори не ми се отделя повече време в писане, при положение, че ме чакат толкова повече неща, които да направя, сега, когато не съм възпрепятствана от ниски настроения, притеснения за неща, които не мога да променя или фокусиране върху теми и хора, които не ме изпълват с вдъхновение и енергия. Два дни в седем изречения. Мисля, че практиката започва да говори сама за себе си. Мисля също, че десет пълни дни записки биха били излишни. Въртим се в кръг, теорията я разбрахме, остава – да действаме. С постоянство, търпение и отдаденост към най-фините части от нас, пътят може да е стръмен, но винаги ще чувстваме подкрепа, защото ще сме се научили да си я даваме сами.