Когато хората маскират командите си като въпроси те звучат нещо от сорта на: “Можеш ли да ми помогнеш?”, което веднага трябва да бъде срещнато с “Разбира се” и дохвърчаване от края на света за да посветиш цялото си време и внимание на нещото, за което другия има нужда от помощ. Сякаш, за да не звучи все едно е нареждане е нужно да се сложи едно въпросително значе на края на изречението и всичко вече е наред. Ако случайно откажеш да последваш нареждането наблюдаваме укорителен поглед, в който се чете “Не стига, че те моля най-учтиво, ами и не искаш да го направиш?!” или пък директно думите “Как така не?” или “Защо?”.
Дай да върнем лентата назад.
Аз ли не разбрах нещо или мисля, че ми беше зададен въпрос?
“Искаш ли да пробваш тази супа?” – “Не, мерси” казвам, след което следва – “О, пробвай я! Моля те! Страхотна е! Ще видиш! Ще ме обидиш иначе!”
Петнадесет минути по-късно все още не искам да пробвам супата, а желанието ми въобще да споделям в бъдеще обяда си с този човек се е изпарило завинаги.
„Имаш ли проблем с това да запаля цигара?“ – „Да“ казвам, докато жената вече пали цигарата си, без да ме е изчакала да отговоря, защото въпросът е бил от куртоазия и един вид – предупреждение. Следват повдигнати вежди, защото съм отговорила по начин, който е различен от очакванията на културния човек.
Ако „Не“ или „След малко“ или „Не мога в момента“ не са опции, следва че въпросът е бил всъщност команда и твоите нужди са по-важни от моите нужди.
Когато поемаш отговорността да зададеш въпрос бъди готов да приемеш опцията човекът срещу теб да ти отговори по-различно от това, което си очаквал. Ако своите очи можеш да замажеш слагайки препинателен знак след командата, правейки я “молба”, моите са широко отворени и нямам никакво желание да изпълнявам нареждания. Най-впечатляващо е, когато тези хора, които са културни и винаги помагат (користно) решат да ми „дадат урок“. Питам човека „Ще ми подадеш ли кърпата?“ и сопнато, арогантно и с усмивка ми се отговоря „ВземИ си я самА!“ и аз без проблем ставам и го правя. В този момент човекът замръзва още по-сърдит, че въобще не се засягам от това, че ми е отказал. Този тип хора приемат спокойното ми приемане на отказа им с шок, защото не могат да ме изнудват с „услугите, които ми правят“. Блажена е свободата. За свободните.
Егоист и егоцентрик са различни неща. Когато въртиш всичко, около себе си, нуждите ти задоволява кой? Ами ти. Центърът на вселената, много ясно. Докато „алтруистичните“ хора винаги очакват първата стъпка от другите, което е обезсиляване и пускане на отговорността, в очакване да я поеме някой друг. Отне ми четвърт век да осъзная, че когато някой е обвинявал друг в егоизъм, крадецът всъщност е викал „крадец“. По-добре късно, отколкото никога, нали така?
Правете неща не за да бъдете добри хора и да ви харесват, а защото искате да го направите с цялото си същество. Така няма да ви пука дали е оценено от някого или не, защото наградата ще е в правенето му, а не в реакцията на другия. Ако тя ви вълнува най-силно, значи това, което сте решили да правите, го правите по грешните причини…