Сънувах интересен сън тази нощ. Подсъзнанието ми обрисува много ясно Лунното ми положение (Луна в Овен в 10-и дом). Луната репрезентира емоциите ни, инстинктите ни, начинът, по който се зареждаме, начинът, по който моментално реагираме в дадена ситуация, както и често – майчината фигура (като тя може да не е майката, може да е бащата, бабата или който в живота си сме усетили като архетипа “майка”). Цялата лунна картинка при мен е Марсова, но с управител Марс във Водолей в съвпад със Сатурн, така че може да се каже, че е Марс-Урано-Сатурнова. Което много добре обяснява това, което сънувах, и ако имате знания в астрологията, връзките ще са повече от явни и за вас.
С майка ми се разхождахме покрай река, с нас беше и Бобче (кучето ни). Говорехме си и се смеехме, но в един момент забелязах скала, която е издадена и надвиснала над реката и това ме заинтригува. Тръгнахме натам и когато стигнахме майка ми седна отстрани в тревата до едно дърво, защото не искаше да отива на скалата. Това още веднага резонира с вижданията ми за нея, които са, че за мен тя е човек, който предпочита да прави сигурното нещо, пред това да “тества лимитите си”. Аз обаче отидох директно на скалата, която беше ръбеста, неудобна за стъпване и леко хлъзгава, но това не ме притесни особено. Исках да стъпя на последните издатини, преди пропастта отдолу и затова се обърнах с гръб към гледката, и сякаш се “спуснах” по скалата от външната ѝ част, катерейки се надолу. През цялото това време майка ми не беше притеснена, говореше си, както обикновено, даваше на Бобче да дъвче пръчки и ми разказваше от разстояние какво е правила предния ден. Аз я слушах и ѝ отговарях чат-пат, докато в един момент се появи бурен вятър и започна буквално да ме “дърпа” назад. Вкопчих се за камъка с цялата си сила, но беше изключително трудно да се задържа. Всеки дъх, който поемах беше внимателно преценен, всяко движение трябваше да е точно, за да не се отлепя и да падна от високо във водата долу (в която щях да се удавя, защото не мога да плувам). Външно обаче не ми личеше, защото майка ми продължаваше да ми се усмихва и да ми говори, а аз, макар и силно стегната и мислеща как да отложа предстоящата си смърт, въобще не ми мина през ума да ѝ кажа “Ела да ми помогнеш и да ме издърпаш”. Отговарях ѝ с по една дума и това беше. Бобче дойде към мен, защото видя, че се боря, но леко игриво и по-скоро започна да ми пречи, отколкото да ми помага. С триста зора и борба с вятъра и изтощаващите ми се ръце, в продължение на поне 3-4 дълги минути, успях да се върна на върха и да отида да седна при майка ми. Чак тогава ѝ казах “Впрочем почти не умрях преди малко.” Тя се стресна и каза “Как така? Наистина ли?” и чак тогава ѝ разказах какво се е случило. Усетих как я хваща “майчинската нервност и страх”, но ѝ казах, че именно това не съм искала да се случва и затова не съм ѝ казала, защото като се паникьоса, паникьосва и мен.
Някак се чувствах горда, че съм се справила сама. Гордеех се и с нея, че не следи всяко мое движение и не се притеснява за мен, докато не ѝ дам истински повод и не ѝ споделя, че имам (съм имала) проблем. Което съвършено описва цялото ми детство и животът ми, дори и сега. Баща ми не присъства в картинката, защото “лунно погледнато” аз съм почти съвършено негово копие. Той би направил същото нещо в същата ситуация (той е Луна в Лъв в съвпад с Уран, с управител на Луната в Дева, тоест пак имаме двата компонента – огън/огън/земя). Докато майка ми е със силно водни реакции с нейната Луна в Скорпион в съвпад с Нептун. Тенденция е било през живота ми, с баща ми да не ѝ споделяме много от “опасните” неща, с които се захващаме, само защото ще откачи. Но някак все излизаме живи, здрави и по-силни от тях. Затова заглавието е “Огнената Луна е сама, дори когато не е сама”. Защото тя не търси помощ, докато ножа не опре до кокъла. Сякаш е въпрос на чест и тестване на собствените си сили и знания (огън). Получавала съм грижа от майка си всеки път, когато съм искала такава. Дори мога да кажа, че я е изключително грижовен човек. Като водна майка, аз ще искам помощ за тривиални неща (“Ще ми донесеш ли нещо да хапна?”), но никога няма да я притеснявам за истински сериозни и дълбоките си емоционални преживявания (като периода с паник атаките например). Това е причината повечето хора да ме виждат “силна” и “смела”, но в същото време това е нещо, с което съм свикнала. Да се справям сама. Изисква неимоверно повече сила да обърна полюса и да превърна Луната си във водна такава и това е нещото, на което се уча от повече от 3-4 години. Това е запълването на дефицита в мен. Да мога да споделям дълбоките си проблеми, да търся помощ, да проявявам доверие към човека, от когото искам помощ (защото в съня не ѝ казвам нищо, защото усещам, че само може да влоши ситуацията) и като цяло – да се свързвам, вместо да вирея самостоятелно като свободен електрон. В редките случаи, когато съм успявала да правя това, тогава и аз мога да се нарека “силна” и “смела”. Защото се балансирам истински. Не заменям земята и огъня с вода и въздух, а просто присъединявам последните две, към първите две. Както писах наскоро – важно е човек да може както да помага на себе си за една част от нещата и да не занимава хората, така и наравно с това да няма проблем с това да иска помощ, виждайки дълбоките травми и дефицити в себе си.