Какво правим обаче, когато става въпрос за травма? Лекуваме я с друга травма, която да засенчи първата? Не, разбира се, не е толкова буквално, но е все пак просто.
Не мога да плувам. Не просто не мога да плувам, имам ужас от вода. В момента, в който покрие очите, ушите, устата и носа ми изпадам в паника, дори когато се случи вкъщи, докато си взимам душ. Причините могат да са много. Имам знание за предишни инкарнации и за съжаление една от по-скорошните е свързана с удавяне в язовир. Физическото ми тяло не помни, защото то няма нищо общо с предишното, но онази нетленна част от мен, която носи спомени, както и емоционални отпечатъци, помни. Ако пък не се обръщаме към минали животи, и този не ми е спестил „приятни моменти“ обвързани с вода. Ясно си спомням как сме на море с родителите ми и баща ми на шега ме потапя под вода, без да съм готова. Имах чувството, че умирам, а той иска да ме удави. За него е било секунда, за мен беше цяла вечност. За него – спомен, в който днес да се смее колко уплашена съм била от толкова малко и безопасно нещо, за мен – нещо голямо, което никой не е разбрал, защото съм го задържала в себе си, през всичките тези години. Майка ми също имам спомен, че ме къпеше доста агресивно в бързината, опитвайки се да свърши всичко навреме. Миеше шампоана от главата ми и водата влизаше в очите и ушите ми и не можех да си поема дъх. Да не споменавам и астмата в ранното ми детство, която ме караше да се чувствам на сушата, като под вода – молеща се за глътка въздух. Каквито и да са причините обаче за фобията ми от вода, дали всички споменати, дали никоя, фактът остава налице. Дълги години странях от море, басейни и всякакви водни обекти, които бяха с дълбочина повече от ръста ми.
С времето осъзнах, че нямам проблем единствено с физическата вода, но и със символното ѝ значение. Не исках да се потапям в дълбоки и страшни мисли и чувства, точно както не исках главата ми да влиза под повърхността на водата. Страхувах се да чувствам. Да проявявам уязвимост. Да плача, пред хора. Исках контролът винаги да е в мен, за да не може никой да ме нарани. Да си тръгвам, преди някой да има възможността да си тръгне от мен. Да не оставям нещата „просто да текат“, а да държа краката си стабилно стъпили на дъното, впили се в пясъка, драпащи към суша. Не отне дълго, за да осъзная колко много си пречех с тези мисли. Как тази травма афектираше всички сфери в живота ми. Как тя, е била част от „програмата“, която съм заложила на себе си за този живот. Знаех, че следващата крачка ми предстои, и че ще бъде трудна, но знаех, че ще я направя. Реших да ходя на плуване.
Намерих басейн, който не посещават много хора и си направих график всяка седмица да ходим с Ира, която е единственият ми близък човек, който знаех, че мога да позволя да ме види в тази светлина. Всичко беше с идеята за спорт и физическа активност, от която тялото ми отчаяно има нужда, но вътрешно усещах, че беше много повече от това. Гледах децата, които имаха урок, преди да влезем в басейна и ми се струваха, като герои. Колко смело плуваха, как шумно издишаха под вода, колко уверено пляскаха с крака. Правеха цели дължини, гмуркаха се, излизаха, скачаха. Безстрашни. А аз – водата до ушите и вече съм на прага на паника. Чувствах се нелепа и смешна. Щастлива съм, че имам до себе си човек, който не ми се подигра и за секунда обаче и разбираше малките крачки, които трябва да направя. Упражнения във водата. Плуване само с крака. Отпускане по гръб. Само то ми отне един цял час, за да успея да направя. За да успея да се отпусна и да „легна“ на водата, сякаш нямаше да ме погълне и отнесе завинаги, както усещах, осъзнавайки колко ирационално е всичко това. Така работят травмите. Осъзнаваш колко са глупави, но обземат цялото ти същество, въпреки всичко. Клин клин избива. Страхът от вода беше нужно да лекувам с… вода. Сигурна вода обаче. Стабилна вода. Спокойна вода. Тиха вода. Плитка вода. Както и безусловната подкрепа на любим човек, докато отново се опознаваме с нея. Докато ѝ дам втори шанс, без да се страхувам, че ще ме предаде отново, потапяйки ме в дълбините си.
Днешното упражнение, което преобърна всичко беше просто. Ира ми каза „Сега си поеми дъх, задръж го и си потопи главата, за да свикнеш с чувството на това тялото ти да е изцяло под вода“. Казвам си „Колко пък да е сложно, правила съм го вероятно преди..“. Поех си въздух, затворих очи и се потопих. Звукът от тялото ми, което влезе рязко във водата, от балоните, които започнаха да лазят покрай ушите ми, всичко това ме стресна толкова много, сякаш отново бях малко дете – безпомощна и без никакъв контрол, независимо от това каква беше реалността. Сигурно секунда под вода и вече бях навън, обляна в сълзи. Всичко в мен изригна, като вулкан. Целият страх, цялата болка, всичките спомени, които не помнех, но чувствах. Плаках близо десет минути в ръцете на Ира, опитвайки се всячески да се утеша, но водата навън явно провокира отключването на всичката стагнирана вода вътре.
Тя ме успокои и ми каза, че можем да си тръгваме и ще опитаме друг ден, но не пожелах. Изплаках всичко насъбрано и се върнах на същото място. Готова да се потопя отново, този път със знанието, че която и да беше тази част от мен, която се страхуваше да не потъне, повече нямаше да позволя да се почувства изоставена. Исках да ѝ(си) докажа, че съм до нея и може да разчита на мен. Освен шапката, си сложих и очила и се потопих отново.
И изведнъж… кошмарът се оказа приказен сън.
Светлината, която образуваше красиви форми по плочките на дъното на басейна. Ушите ми, заглъхнали, чуваха единствено дъха ми, който напускаше дробовете в красиви балони, които плуваха към повърхността. Всичко беше синьо. Тихо. Спокойно. Изолирано.
Като пословична Рибла, установих че точно тази атмосфера съм търсела винаги… но на Земята. Никога не можех да се изолирам така от света, както искам, опитвах всичко. Но сега, тези секунди под вода и този свят, който се разгърна пред мен, материализираха мечтата ми за един миг. Не исках да го напускам. Исках да остана завинаги там, където допреди минути смятах, че живее моя същински ад. Колко смешен е животът. Колко близо е свободата. Колко безсмислена е борбата със страховете ни, в които просто е нужно да се оставим да потънем изцяло.
Не мога да плувам. Все още. Вече обаче мога да чувствам свободно и да се доверявам по-лесно. Благодарна съм за тази стъпка, гигантска е за мен. Нямам търпение за следващата си среща с водата. Нямам търпение отново да съм там, в безвремието, седнала на дъното. Искам един да успея да легна в най-дълбоката точка, да гледам повърхността и да си мисля…
„Какъв ли е светът на хората?
Как не ги е страх, че въздухът може да ги задуши?
Защо избират да живеят в шум и хаос, вместо тук долу, при мен,
където и тихо, меко, топло и уютно?„
