Защо съвременните връзки се разпадат толкова лесно?

10.06.2020by Vanesa Videnova

Преди време попаднах на статия, която толкова ме озадачи, че искам да я коментирам къс по къс. Самото заглавие на статията (същото, като на тази) подсказа какво може да пише вътре и след като я прочетох се оказа точно това, което очаквах. Страх, страх, страх и много думи, които да замажат наличието му. Статията започва с няколко въпроса, на които ще отговоря накрая. Четем сега първия абзац и още от второто изречение започвам да изтръпвам.

“Не сме готови. Не сме готови за жертвите, за компромисите, за безусловната любов. Не сме готови да вложим всичко от себе си, което е необходимо, за да проработи една връзка. Искаме всичко да ни е лесно. Ние сме отказващите се. Единственото, което е нужно е едно препятствие, за да захвърлим всичко. Не оставяме любовта ни да израсне, отказваме се от нея преди това.”

Това е главната теза на автора. Нататък тя се повтаря, но по различни начини. Разбирам защо човек би си помислил, че днешното поколение се отказва бързо, че не сме готови, че сме егоисти, които не се жертват, че не сме готови за „безусловната любов“ и сме едва ли не разглезени материалисти, които нямат морал и ценности. Въпреки това не мога да кажа, че който и да е било знае какво означава истинска любов и всеки все още работи със “старата операционна система”. С израстването ни в еволюционен и вибрационен план и нужното развитие на човечеството (един по един), наблюдавам, че self-help секциите в книжарниците се пълнят все повече и повече. Както и кабинетите на психолозите.

Защо? Защото започваме да си отваряме очите.
И какво разбираме? Разбираме, че много неща не са такива, каквито си мислехме, че са стотици години.
Това как ни кара да се чувстваме? Глупаво. Имаме чувството, че се побъркваме бавно, но сигурно.
Затова какво правят някои от нас? Избират да се хванат за потъващия кораб и да започнат да сочат с пръст всичко ново, което навлиза тепърва, правейки го “зло”, само защото не разбират смисъла и ролята му.

Вселената обаче е съвършена. Не знаем каква е голямата картина, не виждаме по-далеч от носа си, но продължаваме да твърдим, че нещата са зле и сочим ли сочим един към друг, заклеймявайки представители на собствения ни вид, като “грешни” и причина за деградацията на света. Good on you, humankind.

“Не любовта търсим, а вълнението и тръпката в живота. “

Тук започва ужасът и това, което сега познаваме като насадено мнение и възприятие за любовта. Явно любовта през призмата на този мъж не може да бъде едновременно “истинска” + “вълнение и тръпка”.

“Искаме някой, с който да гледаме филми и да ходим на партита, а не някой, който ни разбира дори и в абсолютно мълчание.“

Oтново, явно любовта е или филм и парти или разбиране. В никакъв случай и двете.

“Не искаме партньор за цял живот, а само някой, който да може да ни накара да се чувстваме живи в момента, в този миг.”

… а после нещата ескалират…

“Искаме зрялостта на връзката, която идва с времето, емоционалната връзка, която се изгражда с години, усещането за принадлежност, когато почти не познаваме другия човек. Очевидно нищо не заслужава нашето време и търпение обаче – дори любовта.“

Това да се събереш с някого и буквално да „устискаш“ с него, докато не умрете, много хора смятат, че е проява на истинска любов. За мен е обратното на любов двама несъвместими човека да се съберат и да се лишат от намирането на по-съвместим човек за тях, защото са “се врекли един в друг” и тъй като са заедно от едно-две-три десетилетия, вече е късно. Звучи ми почти, като уреден брак. Всъщност съвсем наскоро човечеството започна да се събира по двойки по причини различни от земята, кокошките, родителите и парите. Още не сме излезли и може би доста вода ще изтече, докато разберем, че форматът “семейство” дори не е за всички хора, а е наложен насила, за да създава повече страх, конфликт и напрежение в света, за да можем да бъдем управлявани по-лесно. Но по тази тема друг път. Истински важният въпрос е:

Оспорваме ли изначалните ни социални норми и ако не, защо не го правим?

Защо следваме сляпо неща, които не чувстваме вътре в себе си?
Защо не си задаваме въпросите: Аз всъщност наистина ли трябва да се оженя/омъжа до края на живота си?
Защо да си родител е правилно, а да не си е грешно?
Наистина ли смисълът на живота е семейство, дом и престижна работа?

И докато някаква част от хората чистосърдечно ще отговорят “Да” на последния въпрос, има доста голям процент от нас, които не знаят защо биха направили всички тези неща, освен “Ами защото така се прави… нали? Защото после какво ще кажат хората за мен? По-добре така, за да млъкнат всички и да ми се махнат от главата”. Добра причина. Рецепта за пълноценен живот.

Имам и много примери от истинския живот, за съжаление. Мисля, че всички имаме, защото около 90% от хората смятам, че встъпват в брак, непознаващи партньора си, неподготвени, (уж) влюбени, но предимно притиснати и замотали си главата с удобната и успокояваща мисъл “ух, търсенето свърши, вече няма да умра сам/сама”. Хората обаче бавно се събуждат от този лош сън и започват да разбират какво е наистина… любовта.

Тя никога не е била притежание, никога не е била подпис в документ, никога не е била бяла рокля и черен костюм, никога не е била обвързана с раждане или нераждане, никога не е била безкрайни караници и “зашиване” на връзката, подкопавайки себе си и достойнството си чрез думичката “компромис”.

Но ако кажеш нещо такова, хората, опериращи все още на база старата концепция за любов, ще те нарекат просто егоист.

So be it.

Предпочитам хората да се превърнат в тези “егоисти” и да нямам работа един ден, вместо всеки ден да ми пишат наранени деца (на възраст от 15 до 60+) на счупени семейства, които се опитват да разберат какво означава любовта в техния живот, виждайки, че май не е това, което са разбрали от мама и тати. Затова освирепявам, като чета такива статии.

“Навлизаме във връзки при най-малко привличане и се оттегляме в момента, в който открием някой по-добър. Не искаме да изваждаме на бял свят най-доброто в един конкретен човек. Искаме той да е перфектен.“

Нека перифразирам:
Старата нагласа на света е, че е правилно да бъдем с някого, макар той да не ни пасва, но да “изваждаме на бял свят най-доброто в него” (това, разбира се, е това, което ние смятаме, че е добро и това, което ние харесваме в него), което ужасно много ми звучи като онази тенденция да превръщаме връзката си в проект тип “направи си сам”. Тоест харесваме си някой, който е с добра основа (разбирай, има ги едни 50% от нещата, които харесваме) и останалите 50% ние ще си ги претворим в него, докато през това време ще елиминираме това, което не ни харесва чрез емоционално изнудване с думите “Ако ме обичаше, щеше да си готов/а да направиш това за мен”. That’s some quality love right there.

После авторът засяга технологиите, социалните мрежи и още куп теми и завършва с “А казват, че това било еволюция.”

И ето го. Ето го страхът, който е породил цялата тази статия. Ето го съпротивлението. В главата на този мъж, скрит зад хиляди думи, стои страшният, дори може би неосъзнат въпрос:

Какво ще се случи, ако наистина това е светът, ако това е еволюцията?

Ще се окаже, че моралната система, с която живея е грешна.
О, не. Всичко друго, но не и това!

И ето го Егото. Аз-ът в пещерата, страхуващ се от светлината.

Съжалявам, но това Е бъдещето. Съжалявам, че се страхуваш и ми се искаше да ти докажа, че всичко е наред. Че това, което изпитваш е страданието на това вътре в теб, което не е теб. Една част се разпада и тъй като сме свикнали да се самоопределяме с нея, ни боли, защото си мислим, че страдаме ние, а не тя. Не се диференцираме. Затова стотици години духовните учения се свързват с това да пускаме контрола. Да се учим на липса на съпротивление. Да не се привързваме. Затова Брус Лий е апелирал да бъдем като водата. Без форма. За да можем да заемаме всяка форма. Защото това е да бъдеш без Его. Да можеш да бъдеш всичко. Да приемаш всичко.

Аз не съм против връзките и не съм с предпочитания за дълга или къса връзка, нито дали в нея ще плача повече или ще се смея. Винаги ще чувствам, че съм на прав път, докато усещам, че се изграждам. Обичам с цялото си сърце в момента, но вариантът да се разделя с човека до мен винаги остава толкова отворен, колкото и този, в който оставаме заедно до самия край. Защото това е свободата и това те освобождава от ненужната болка – да приемеш живота с всичките му цветове, а не да го виждаш само в “или-или” формат. Защото той не е нито само черен, нито само бял. Затова е нужно да сме отворени да бъде какъвто цвят избере и да не се опитваме да трием с гумичка цветовете нарисувани с перманентен маркер. Не можем и не ни е работа. Нужно е да приемем, че не виждаме цялата картина и не знаем достатъчно. Никога няма да знаем и докато сме живи няма да разберем, но все пак е нужно да действаме, макар и без ясни правила.

Ако държите да имате почва все пак, имайте едничкото правило:

Действайте в собствения си живот спрямо своите собствени чувства и усещания,
а в чуждия живот разберете, че нямате работа, освен ако присъствието и мнението ви не е пожелано и потърсено.

Връщаме се на въпросите от началото на статията, и този път с отговорите.
Защо връзките в наши дни са нещо толкова трудно постижимо?
Защото хората се осъзнават.
Защо се проваляме в любовта, въпреки че се стараем толкова много?
Защото тепърва разбираме кои сме ние, камо-ли кой е човекът срещу нас.
Забравили ли сме как да обичаме? Или, още по-зле, забравили ли сме какво е любовта?
По-зле и от това: Никога не сме знаели какво е любовта. Но скоро ще разберем.