Сътворявам теб

мразя
колко ме
вдъхновява
липсата ти, но
не мога да избягам
как да творя, когато
творбата е пред очите ми
в ръцете ми, притисната до
гърдите ми, с крака увити около
моите и ухание, което ме кара да летя
как да не творя, когато очите ти са далеч
и искам да пиша и пиша и пиша и пиша за тях,
докато не си припомня всеки малък детайл,
всяка нежна ивица по тези светли ириси
какъв цвят са очите ти рано сутрин
какъв, когато навън е вече тъмно
или пък, когато навън вали
или ги огрява слънце
така успявам
почти да ги видя
и отново да ги почуствам
как да не творя, след като това
сякаш е единственият начин да остана жива
с разсъдъка си, след като цялото ми същество
в опит да не се саморазруши, иска да открие всяка част
от теб – в мен, и да я изкара навън, за да си припомня, че си реална
че има нещо, което ме кара да искам да дишам
искам да си спомня всичко, което си,
за да те създам тук и сега
и да те гледам
написана
да те чета
и препрочитам
да те чувам в музиката,
която звучи в главата ми
да те виждам на празното платно,
в боите, които ще разлея върху него
в отчаян опит да те материализирам
и да се докосна най-накрая до теб
как да не творя, когато
присъстваш в друго
пространство
и имам нужда
да си представям
движенията ти и онази
усмивка, която се появява,
когато се срамуваш от това,
че понякога не спирам да те гледам
най-вероятно няма и да спра,
разбираш ли, чуваш ли ме?
не мога, не знам как да
спра да запечатвам
ментални снимки
в главата си,
защото знам,
че в тези
моменти
сега
тук,
когато
те няма
аз имам само тях
как да не творя, когато
мислите ми нямат друга посока,
как да бъда нещо различно от продуктивна,
когато това е начин да карам времето да се движи,
а ми е нужно, за да дойде моментът, в който ще мога
отново да усетя кожата ти, да спра да си я представям
сравнявам и разписвам, рисувам, пея за нея,
а най-накрая почувствам, вдишам
и забравя за всичко
винаги
когато си до мен
ме караш да забравям
да забравям за проблемите си
за битките и войните, които водя
със себе си и с вятърните мелници
заедно с това спокойствие се ражда страх,
защото не вярвах, че това място, където да се чувствам
толкова сигурна и толкова обичана… съществува
страхувам се, че ще изчезне, ако ти изчезнеш
страхувам се, че аз ще изчезна, ако те няма
че всичко, което съм и съм могла да бъда
ще се процеди през пръстите ми
и заличи във времето,
но и тази мисъл
прогонваш
с целувка
по челото
с докосване
по ръбчето на ръката
с малките ти нежни пръсти,
които пишат несъществуващи думи
с толкова ясно значение
и толкова сила
просто
липсваш
и аз ти липсвам,
знам го, и усещам как нишката,
която ни свързва е обтегната,
но знам, че ще издържи
не само сега
a винаги
ние сме
вечни