Говорим за това как сме Едно, четем, обогатяваме се, творим, развиваме и разширяваме мирогледа и философията си, но… да разбереш, че си едно с всичко не идва с четенето и информирането. Не идва с наизустяването и повтарянето. Не идва с пропагандирането и дори практикуването. Да усетиш как си едно с всичко идва чрез водата, тоест по пътя на чувствата.
Всеки си мисли “Искам да усетя връзките и да видя нишките, които свързват всички ни! Искам да разбера какво е да не се чувстваш сам, а като част от нещо много по-голямо от теб, което изгражда колективното съзнание! Искам да усетя Вселената в мен!”
Внимавай какво си пожелаваш, защото години наред ще четеш в религиозните и езотерични свещени книги как всички сме едно, но от един ден нататък вече ще го усещаш с всяка клетка на тялото си, и повярвай ми, в света, в който все още живеем, може да усетиш тази някогашна мечта като най-лошия ти материализирал се кошмар. 

При мен всичко започна oще в училище, когато гонех, като луда, пчела из стаята с чашка, за да не я убият другите с тетрадка, но се засили в последните две-три години, в които всяко неприятно нещо, което ми се случеше правех още по-неприятно за себе си, защото го усещах мултиплицирано през всички останали, които го усещат. Когато миналото лято без да искам пуснах вряла вода и си опарих ръцете жестоко, стоях и плаках с глас един час в банята. Не за ръцете ми. Не ми пукаше, че съм се опарила, но веднага направих асоциация с раците, които ежедневно готвачи по целия свят поставят във вряла вода живи. Не можех да си поема въздух, не исках да продължавам да живея в този свят. Това чувство се повтаряше всеки следващ път, когато наблюдавах насилие над хора или животни.

През последната година това, което третирам като “насилие” доста се промени, и докато като бях по-малка обожавах да ходя в зоомагазини и зоопаркове заради животинките, днес не по мое желание се оказах в един такъв магазин и съзнанието ми отново ме отведе на неприятно място. Не можех да се радвам на животните, не можех да се радвам на затвора, в който живеят. Когато погледнах малката рибка, сложена в чашка за кафе, с пет капки вода на кръст в нея, аз не я съжалявах и не ѝ съчувствах. Аз бях нея.  Аз съм нея и това продължава завинаги, защото оставам нея, дори когато не я виждам. Дори сега, когато лежа в леглото си, една част от съзнанието ми е будна в тъмния магазин, плуваща зад замъглената пластмаса, сама, объркана, уплашена, без никой около мен.

Знам, че повечето хора, които усещат единството на всичко в тази вселена изпитват подобни чувства ежедневно и когато някой ни каже загрижено: “Защо плачеш? Защо си нещастен? Имаш хубав живот! Бъди благодарен!” човек започва да се чувства виновен. Но аз съм тук, за да ви кажа, че не трябва да се чувствате виновни за това, че сте нещастни в красивия си, прекрасен, живот с всякакви удобства. Защото, когато аз и ти сме едно, аз не мога да се усмихвам, докато ти плачеш. Толкова е просто.

В масовия организъм Земя и всичко, което я съставлява, голям процент плаче. И затова и в най-щастливите ни мигове ни сразяват картини, които не искаме да виждаме. Когато виждаш плачещото дете, шамаросвано от майка си на улицата, ти си и детето и майката и наблюдаващия ситуацията. И независимо, че сякаш има злодей, жертва и безпристрастен, теб те боли. Боли те за всеки елемент от уравнението, защото всъщност всеки елемент от уравнението страда. И детето, което получава шамар, и майката, която е жертва на собственото си възпитание или силно изтощение и безпристрастният наблюдател, който се чувства безпомощен в подобна ситуация.
Ето ви практически, нагледно представено, какво представлява усещането да си едно с всичко. How does it feel? Is it as blissful as you thought it would be?

Не ни трябват десет Божи заповеди, за да знаеш, че не трябва да правиш това и онова. Нужно ти е да усетиш със сърцето си, че когато лъжеш, ти лъжеш себе си. Когато крадеш, ти крадеш от себе си. Когато нараняваш, ти нараняваш себе си. Когато наблюдаваш затворена в клетка птица, ти наблюдаваш себе си. Когато съдиш някого, ти съдиш себе си. Когато настъпиш паяк в стаята си, ти настъпваш себе си. Когато убиваш… ти убиваш себе си. Когато нагрубиш някого с думи и действия, ти го правиш със себе си. Затова не се чувстваш “спечелил”, а се чувстваш емоционално празен, защото душата ти знае, че нищо не е спечелила, а напротив – загубила е най-изконното си знание.

И добре, поправяш се, да кажем. Най-накрая си усетил кармата на свой гръб, най-накрая си видял, че всичко, което излиза от теб се връща при теб, най-накрая виждаш в очите на другия – себе си. Прекрасно. Знаеш ли кое обаче не е прекрасно? Когато видиш, че другият все още не вижда теб, като негово отражение. Другият все още не знае, че всичко, което отдава се връща при него. Другият все още нагрубява. Все още сее злоба. Все още действа от страх. Какво можеш да направиш? Почти нищо.  Спомни си колко са ти говорили, колко си чел и си се информирал и как нищо от това не е задействало усещането за единство в теб, така както личното ти вътрешно осъзнаване, породено от житейско преживяване. Осъзнаването е индивидуален процес и именно в това се състои растежа на душата на тази Земя. Ще се наложи да наблюдаваш замърсените океани, ще се наложи да виждаш как по Гергьовден и Коледа се колят стотици агнета и прасета, ще гледаш към небето вечер и ще виждаш само смог, ще виждаш как приятелите, роднините и близките ти се карат, без да можеш да им обясниш защо това е безсмислено и просто ще се надяваш… ще се надяваш, че всеки, по-скоро, ще намери пътя към любовта.

Докато всеки един човек на тази Земя не осъзнае, че всички сме Едно,
това разделено все още не-Едно ще страда по всевъзможни начини.

И нито почистването на океаните от торбички ще помогне, нито да се завържа за вековно дърво, което искат да отрежат, нито това да изкупя всички риби и животни от зоомагазините, развъдниците и кланиците, за да ги “спася”. Нищо, никога няма да има значение, докато той, човекът, не разбере къде се намира в природната динамика. Докато не разбере, че когато унищожава нещо привидно “извън него”, той унищожава себе си.

Ние сме седем милиарда човека, вързани с верижка за ръката, всеки с всеки, и изкачваме планина. Сложно е да стигнем върха, ако повече от половината хора вървят в обратната посока, а останалите дори не намират правилен език с тях.

Днес не съм вдъхновяваща и позитивна. Не мога и не искам да бъда, защото знаеш ли… все още съм в онази чашка. Ти къде си?