От доста време мисля по една тема, която за щастие не се засяга в живота ми често, но все пак недостатъчно рядко, за да е извън мислите ми. Хората често казваме, че се изисква смелост и доблест (дори) да кажеш „Съжалявам” или „Сгреших”. За някой Лъв може и да е така, но за повечето е доста лесно. Толкова лесно, че често прекаляваме и въобще не мислим, докато тези думи се изплъзват от устата ни. Именно заради това сякаш съм развила алергия към извинения и оправдания. Не ме интересуват, нямам желание да ги чувам, не ми носят нищо. Да се извиниш, за мен, винаги ще означава да се опиташ да замажеш глупавата си постъпка с „благородното” признаване на вината. Нямам никаква нужда от извинението ти, ти имаш нужда от него. Ти имаш нужда да чуеш „Не се притеснявай, всичко е наред”. Няма да го чуеш обаче, защото всичко не е наред и ако имаш повод да се извиняваш, значи си сбъркал. А ако си сбъркал единственият начин да се „извиниш” адекватно е чрез действия, не чрез думи. „Извинявай” винаги предизвиква безразличие на прага на раздразнение, от моя страна, но то не и наполовина толкова силно, колкото когато някой започне да ми сеоправдава. Тогава вече съм сигурна, че това в което го подозирам е, за съжаление, най-вероятно реалност.
Правило е, че този, който чувства нужда да се оправдава и обяснява надълго и нашироко защо е направил това,
което е направил, мятайки отговорността върху неща извън неговия контрол, е виновен.
Но дори и така, няма смисъл да се извиняваш и оправдаваш. Като твой клиент/познат/приятел/партньор (и т.н.) не съм авторитета, пред който трябва да се доказваш. Авторитетът си ти, и именно заради това извиненията и оправданията са излишни. Това как човек се развива е негова собствена работа и когато греши по пътя си, трябва да си вземе поука от ситуацията и да продължи напред с нова призма, а не да се плюнчи пет часа за това как би направил различно нещо в други обстоятелства. Просто го направи следващия път. А ако не успееш и тогава, то нямам избор освен да пожелая да се отдалеча, защото хора, които не се учат от грешките си, са хора които рано или късно ще ме вкарат в блатото си. Имам различна цел и посока и тя е движение, следователно пътищата ни се разделят. Нямам никакво желание да чувам едни и същи сценарии, едни и същи провали, едни и същи извинения и оправдания цял живот. Ако смяташ, че въобще нещо ме засяга, информирай ме за прогреса си, а не за стъпките в калта, защото тях ги знам наизуст. Лесно и познато ни е да сме в калта. Това, което е ценно в живота ни и това, за което си струва да разкажем и покажем на всички са моментите, в които сме намирали начин да стъпим на твърда и сигурна почва.