„L’enfer, c’est les autres“ –“Адът – това са другите“ са известни думи на френския философ Жан-Пол Сартр. Дали е силното желание за изолация на Слънцето му в близост до Нептун или Плутон протягащ пипала към Меркурий, който управлява картата му, това е без абсолютно никакво значение, защото… е прав. Едновременно с това греши, защото „Раят – това са другите“ е също толкова истинно твърдение. Още повече – адът, той най-често е вътре и хората, с които общуваме, бих казала, че всъщност го правят дори по-поносим.
Другите са изцелението, колкото могат да бъдат и отровата.
Това само по себе си разрешава един конфликт и рана, която стои прясна в мен от години. Темата за справедливостта. Справедлив ли е животът? На всички ли е дадено по равно? По равно от кое, от какво? Всеки ли получава това, което заслужава или някои са просто с повече късмет или родени с привилегии? Гледайки го през призмата на плътта, материята, притежанията, несправедливостта е повече от видима. Ако погледнем обаче живота през очите на дете, дете което още не е заключило сърцето си за външния свят и всичко в него, то всички имаме всичко, от което се нуждаем, за да бъдем щастливи, сега.
Защо?
Защото имаме един-друг.
Замислете се и си спомнете най-щастливите моменти от живота си. Вижте ги ясно в съзнанието си. В какъв процент от тях не е намесен друг човек? Ще ви кажа – в нула процента от тях не е намесен друг човек, защото за да имате щастливи мигове на Земята, е нужно да сте бил роден, а заслугата за това не е ваша. Няма вариант, в който щастието на този свят да не е обвързано с други живи същества. Смисълът е там. Пълнотата е там. Удовлетворението е там. Смехът е там. Любовта е там. В изобилие и нищета, на свобода или в затвора, в здраве или болест, това кой си ти ще определя това дали ще се чувстваш свързан или сам. Няма значение откъде си тръгнал, защото финалната ти дестинация са другите, а те ще са винаги там, ако сърцето ти е отворено и умееш да емпатизираш. Да, животът в общество може да е кошмарен на моменти, но вярвам, че справедливостта се корени в това, че дали ще е такъв, изцяло зависи от нас.
Добрите хора живеят добре и умират в мир (както наскоро установихме с едно кратко проучване преди време), но да си добър човек не означава да си вечно усмихнат, да си винаги на разположение, да си мил и деликатен на всяка цена и да спасяваш изхвърлени котенца ежедневно. Да си добър е много повече от маската ни пред света и самите себе си, и мисля че истински добрите хора се познават по истински дълбоките взаимоотношения, които поддържат в живота си. Да си добър, и то не на хартия, е да оставиш всеки, който е имал досег с теб, променен. Обогатен. Изпълнен с любов, която да предаде на други и да върне трикратно към теб.
Любовта дефицит ли е? Човек опериран ли е от способността да обича и да дава любов? Отново реторичен въпрос – не е. Не може да е, защото нямаше да е жив. Сърцето сияе в зелено и докато бие, излъчва топлина и живот. Жив ли си, имаш способността да обичаш. Имаш ли способността да обичаш, значи имаш способността да бъдеш щастлив и обичан. Щом това важи за всички, то светът ни е справедлив. В колкото и отношения да не е, в най-важното направление сме на едно ниво.
От нас зависи дали ще виждаме ада в себе си – в другите,
или любовта в себе си, отразена в протегнатите ръце за прегръдка, от човека срещу нас.
Адът е да не си дал, докато очакваш да получиш. Адът е всички да са ти длъжни. Адът е да си черна дупка, която поглъща, без да върне, без да свети, без да отдава. Адът е да даваш, само за да вземеш. Адът е вечно да се вайкаш, че твърде много даваш, без да съзнаваш подсъзнателните си мотиви да го правиш и това, че да даваш и да се изтощаваш не е възможно, защото даването зарежда. Адът е другите, когато искаш те да създадат рая за теб, а те имат лични нужди. Адът са очакванията. Адът е да се опитваш да управляваш всичко отвъд, без да гледаш навътре. Адът е болестта, която те покосява от непримирението, с което живееш. От тъгата. От недоверието. От „несправедливостта“ на този свят. От страховете си. Адът е самотата, която сам създаваш в невъзможността си да се свържеш на дълбоко ниво с другитe, от страх да не останеш гол и уязвим.
Раят е близо.
На същото място, където се намира и тъмнината, само с разликата, че нощната лампа е светната, а ти си съзнателен за това, че си достатъчно пораснал, за да знаеш откъде се включва.