Не, разбира се, те дори не твърдят това. Те казват нещо от сорта на „Родителите ти са отговорни за това, което ти се е случило и травмите, които ти пречат да живееш нормално в момента, НО родителите ти са направили толкова, колкото са могли в конкретния момент, със знанията които са имали.“ Демек – сгафили са, но им прости, защото са били тъпи. Даже и в библията го пише, как да не лапнем въдицата – „С безкрайна любов и милост Исус извиква от кръста: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят.“, как средностатистическият човек да изпусне възможността да прилича поне малко на Исус, проявявайки милосърдие?
Проблемът е, че съзнателната част от теб може да рационализира и прости, но ти не си само нея. Ти си и подсъзнанието си, което психолозите (уж) целят да лекуват, а то е дете. А детето, което чува „Да, те са виновни…“ спира да чува всичко друго по-нататък. То ще остане в болката си, в чувството за предателство, в ролята на жертва на „големите“, с усещането, че светът е враждебно място, щом най-близките ти са способни да те повредят така, било то и заради незнание. Него не го интересува, че някой не е знаел достатъчно, вълнува го единствено да е обичано и осъзнавайки, че явно не го е получило по начина, по който е желало, започва да се саморазрушава още повече.
Немалко хора, даже твърде много хора, са ми споделяли, че работата с психолог им помага, но и някак… вреди. И натъжава. И обезсилва с времето. Хем усещат, че се развиват, хем започват да изпитват пасивно ненавист към хората, които са ги отгледали. Това е заради това, което споменах – възприятията на възрастния в нас спрямо тези на детето в нас. Лошата практика и ненадеждната терапия не е проблем и на психолозите („Толкова могат в конкретния момент, със знанията, които имат„, нали така?), защото те са изучили една наука, в която духът не присъства. Психологията е наука, за разлика от астрологията например, защото в нея присъства суха статистика и модели на поведение, които могат да бъдат проследени, записани, наименувани, анализирани и тн. Конвенционалната психология не се позовава на езотерично познание, камо ли използва думи, като „съдба“, „духовно израстване“ или „кармична предразположеност“. Не ми се иска да влизам в конспиративни заключения от сорта на – истината ще освободи хората, а свободните хора не са добри консуматори, но е твърде вероятно да има истина и в това и това да е причината името на психологията да стои „чисто“ все още.
Но е факт. Истината освобождава хората и им дава крила, а астрологията и духовните учения дават съвсем различна картина, когато наблюдаваме семейните взаимоотношения. Дали повтаряме модели на родителите си? Безспорно. Дали отношенията помежду ни могат да бъдат съвършени? Никога, в зависимост от генералната дефиниция за съвършенство, което не включва в себе си „несъвършените“ моменти. Ако следваме обаче елементарна логика – ако родителят „причинява“ травмата на детето, защо тогава поведението му не е хомогенно изявено и възприето? Защо ако в семейството има няколко деца те виждат родителя, като различен човек? Защо той самия е различен в отношението си към двете деца? Какво го кара да не бъде идентичен в поведението си, дори съзнателно да се опитва да го направи? Защо разводът, например, ще травмира едното дете, другото не, а третото въобще няма да отрази събитието? Да, различни са, психиката е различна, но това само по себе си доказва, че не събитието е проблемът, а възприятието му. И тук се намесва астрологията. Често възприемаме света през филтрите на личните планети в наталната ни карта. Можем ли да го изменим? Не, освен ако не се родим отново, но тогава ще сме в друго тяло и друг човек. Съответно – ако възприятията ни са до голяма степен предопределени и ако те определят ефектите от събитията ни в живота ни…. то родителят е виновен как? Че ни е създал, вероятно, но и това не е толкова личен избор, колкото изглежда на пръв поглед.
Не си „играя на психолог“ с хората, които се свързват с мен, но са ми казвали, че тази философия и врата, която астрологията отваря, наистина за пръв път ги е накарала да се успокоят и да разберат смисъла на всичко, което досега се е случило в живота им. Не само съзнанието, но и детето е разбрало, че болката която е преживяло не е била случайна, а дори – избрана от самите нас, преди да слезем на Земята. Това е съвсем различно чувство и усещане от това някой да е виновен, защото не е знаел достатъчно. Кое е „крилатото“ усещане преценете вие. Там е истината.
Оттук нататък следващите стъпки са не:
„Как да се справя с това, което ми е сторено и да не го повтарям в живота си под никаква форма?“
а
„Нека анализирам защо бих искал/а да преживея това, което съм преживял/а. Какво е отключило за мен? Какво печеля?“
Любовта разцъфва и смисълът се избистря, когато осъзнаем, че никой не е виновен за нищо, а е участник в творбата, която наричаме Живот. Болката си е болка, понякога миналото е ужасяващо, но и то носи нещо, което е било много важно, много ценно и задължително, лично за нас. Затова и урокът е различен за всеки, независимо дали идва от един и същ човек. Целта ни е дефинирана от крайностите в живота ни.
Дълбоки корени държат дървото, което иска да стигне до небето.
Растете свободни, не се обръщайте назад с очи, пълни със сълзи. Не прекарвайте дните си в самосъжаление и усещане за безнадеждност. Да, и това е избор. Всеки избира дали да лети или да влачи вериги. Това, което не е успяло да ни убие или ни убива постепенно в мислите ни за него, или ни изстрелва към звездите. Къде искаш да си?