Вече съм алергична към думите „Искам да ти помогна, просто така, защото го усещам.“ В миналото очите ми са ставали големи, сърцето ми е усещало топлина, ръцете ми са се протягали за прегръдка, но… не желая повече да бъда толкова наивна.
Родителите ми са архетипни Физически Спасители. Всичко се прави за и вместо мен, защото аз не мога. Защото съм малка. Или слаба. Или неспособна. Или не знам достатъчно. Приятелите ми от училище също бяха тези хора – винаги ме подкрепяха. Винаги бяха на разположение. Винаги ми помагаха и ме съветваха. Партньорите ми през годините също ме спасяваха. Горката, изхвърчала Риба, нека да я хванем за ръка, за да не се спъне и да падне по лице.
До какво доведе всичко това?
До усещане за неспособност, недораслост, разбиране, че аз май не мога и не е добре да се опитвам даже да мога. Защото ако случайно се окаже, че мога… тогава вече става много страшно.
За Физическия Спасител е много страшно да можеш, защото това го среща с най-дълбокия му подсъзнателен страх – „Какъв е смисълът и функцията ми в този живот, ако не мога да помогна? Какво да правя, ако съм ненужен!?“
Най-вероятно сте виждали хора, които стават агресивни, когато им откажете помощ (дозата на зависимия), които ще ви облеят с десет кофи вина и епитети, сред които сто пъти думата „егоист“, особено, ако тези хора са (през останалото време) Спасители. Мислехте си, че някой се грижи за вас и ви помага безусловно, от големината на сърцето си? Моля свалете розовите очила, както направих и аз. Безплатен обяд, няма.
Хората ще ви помагат безвъзмездно, защото това е болестта им. Травмата им. Болката в сърцето им, която вместо да лекуват, само тушират с наркотика си – вас.
В предишни статии съм споменавала, че Спасител и Жертва живеят под един покрив в телата ни. Единият се вижда повече (мъжка енергия), другият остава в латентна, подсъзнателна фаза (женска енергия). Ако физически сме жертви, то психически сме спасители и обратно.
В моя живот латентната форма е бил Емоционалният Спасител. Дълги години не осъзнавах как всеки, който иска да влезе в живота ми под формата на Физически Спасител (да ми помага, да ми носи чантата с покупки, да ме пази от „лоши хора“) е бил всъщност латентна жертва, което съм разбирала горе-долу в момента, в който съм била свидетел на доста крайни емоционални изблици. А те са били дори и пасивни. Бил е не само човекът, който е крещял и плакал в лицето ми (както по принцип), но и този който се изолира сам и страда, но със знанието ми, защото усилва музиката и прави парад на чувствата си, но аз нямам право да му помогна, защото не мога. Някой, който така и не ме допусна във вътрешния си свят, защото… ами как ще остане жертва, ако го направи?
Майка ми все ми повтаряше „Хората не се променят, Ванеса, такива са, каквито са се родили и такива си умират.“ Изключително много съм се противяла на тази идея, но все повече виждам потвърждението ѝ в 99% от хората, с които имам досег. И в себе си, и в близките ми, и в приятелите ми, и в партньорите ми, и в клиентите ми.
Когато не искаш да превърнеш жертвата в себе си в спасител, губиш.
Когато не искаш да превърнеш спасителя в себе си в жертва, губиш.
И така губим. Губим себе си. Губим хората в живота ни. Губим всичко, което можем да имаме.
Какво не промених аз, но ще променя, сега когато знам какво се изисква от мен, за да еволюирам, за да се балансирам:
1. Позволих на външния свят да е моят Физически Спасител. „Физическа сила? Това ми е слабо място“, повтарях си години наред, мързелувайки, докато засилвах собствената си слабост, заедно с адикцията на Физическия Спасител и страха му от безполезност, в хората в живота ми. Оказа се, че съм имала силата, способността и потенциала да бъда физически самодостатъчна, но това няма как да се случи, около Физически Спасител, който не иска да пусне кокала. И когато във взаимоотношенията ми през годините съм поемала инициатива да съм човека, който сам се справя с нуждите си, съм срещала: Недоверие. Съмнение. Дистанциране. Охладняване. Агресия. Дори изневяра (защото не си взимат дозата от мен вече).
2. Не позволих на външния свят да бъде мой Емоционален Спасител. Не позволих на най-близките ми да се погрижат за страховете ми. За травмите ми. Моите партньори, приятели и родители са ме виждали разстроена толкова пъти, колкото могат да преброят на пръстите на двете си ръце. А са имали достъп до мислите и сърцето ми и това да ги допусна и да ги чуя, може би двойно по-малко пъти. Защото как аз – Емоционалният Спасител, който дори лекува света със знанията си, ще имам лични, неразрешими проблеми? Естествено, че сама трябва да се справя с тях. Бутилирането лекуване ли е обаче? Надали. Това до какво доведе? До още повече себекритика. До задържан стрес и физически проблеми. До усещане в близките ми, че те са лабилни и неспасяем случай, докато аз винаги съм толкова привидно спокойна, хладнокръвна и гледаща от по-висша гледна точка. Но въпреки това някак дълбоко тревожна, а те с вързани ръце.
Заблудата на Спасителя, че може сам да се спаси
е най-прекият път до Ада.
Какво не промениха близките ми, което доведе до конфликт:
1. Не се научиха да имат нужда от моя Физически Спасител. Не се научиха да казват „Не, не мога„, при моя молба. Не се грижеха за телата си. За здравето си. За съня си. За мира си. За целите си. И все, заради травмата и страха си, че ако кажат истинското си мнение и усещане, ще бъдат изоставени. Както, когато аз се страхувах, че ще бъда изоставена, ако занимавам близките си с емоционалното си състояние и вътрешни страхове.
И двете причини не са съвсем неоснователни, защото ако човек не е склонен на промяна, наистина ще напусне взаимоотношенията. Ако аз не искам да съм физически силна, ще напусна човек, който не може да ми помага. От другата страна – ако партньорът ми не иска да управлява емоционалното си състояние, ще ме напусне, когато не получава разбиране от мен. Или и двамата ще потърсят това другаде, което и се случи.
2. Не успяха да осъзнаят, че моята помощ не им е нужна, а тяхната. Няма да си кривя душата и да поема цялата вина, казвайки „Аз не адресирах емоционалното състояние на партньорите си.“ Напротив. Правех го. Прегръщала съм ги с часове, докато съм попивала сълзите им с устни, но това не се оказа лечебно. Защото единственото, което помнеха след това бяха случаите, в които аз НЕ успявах да ги успокоя, а се натоварвах от чувствата им.
Тогава осъзнах, че да се опитвам да ги спасявам от емоциите им беше толкова успешно, като това те да очакват да стана силна, докато ми помагат физически за всичко.
Благодарна съм, че в момента съм на достатъчно голяма дистанция, за да мога да видя голямата картинка. Прекарала съм години в себеотрицание и омраза към човека, който съм. Прекарала съм същото време и обвинявайки другите, че са ми причинили болка. И двете състояния са били половинчата истина.
Ключовата дума е била:
СЕБЕУВАЖЕНИЕ
Ако аз и човекът до мен имахме себеуважение:
- Нямаше да позволим ня другия да изземва изцяло функции от живота ни и да не развием личната си сила в сферата, която ни е слаба.
- Нямаше да провокираме отпор и критика и отблъскване един в друг, когато изявяваме автентичната си същност, защото нямаше сами да я мразим.
- Нямаше да ревнуваме и да бъдем ревнувани до степен, в която да ограничаваме свободата си.
- Щяхме да имаме доверие в изборите в живота си и най-вече доверие в човека, когото обичаме.
- Нямаше да се сливаме и да губим идентичността и фокуса си от собствения ни живот и кариерно развитие, за сметка на връзката.
- Нямаше да изграждаме химера на човека отсреща, очаквайки от него той магически да се превърне в това, за което си мечтаем. Щяхме да го примем точно такъв, какъвто е. Нямаше да имаме потребност да е друг, защото тази потребност е била наша отговорност да задоволим, не чужда.
- Щяхме да имаме лично време, само за себе си, без контакт, без това да поражда страх от изоставяне в нито един от двамата.
- Щяхме да не се самобичуваме за всичко, което не сме, защото щяхме да имаме уважение и търпение към нас самите, съответно и към човека до нас.
…
Уви, не сме там. Не сме се уважавали. Не сме се обичали чисто. Обичали сме другия, колкото сме били способни да обичаме себе си, и през отломките на катастрофалния край сме осъзнавали, че това май съвсем не е било достатъчно и съвсем не е било любов, камо ли безусловна. Тежко е да осъзнаеш, че любовта ви не е била чиста. Че сте били две деца с тежки торби, пълни със страхове. Осъзнавайки реалността обаче, пътят е вече по-светъл, защото себеуважението е пораснало с едно ниво. Нивото „Осъзнах какво не съм осъзнавал и това ме кара да се потупам по рамото и да си кажа – Добра работа.“
Ново ниво – нова вибрация.
Нова вибрация – нови изживявания.
Нови изживявания – нов живот.
ПП: За всички, които страдат по стария си живот и хората в него, искам само да кажа – те са свободни точно, колкото вас и могат да се движат, в която посока желаят. И ако се окажете на една линия отново, старото може да се възобнови по нов начин. Но не дръжте това, като фикс идея в главата си, защото може да изпаднете в инертност, а това е обратното на себеуважение. Да циклиш в миналото и да чакаш светло бъдеще е като да ядеш торта на закуска, обяд и вечеря и да очакваш да отслабнеш и да се почувстваш привлекателен. Движи се напред, заради теб. Не заради друг. И ако другият направи същото… може и пламъкът отново да се разгори, ако/когато животът ви срещне отново.
Нишката, която свързва две души, когато са влюбени, никога не се къса, само се разтяга. Това е закон в квантовата физика дори, не само плоско наблюдение. Затова ако сте във връзка – вижте как можете да развиете себеуважението си в нея. А ако не сте – задачата е отново същата. Не сме тук, за да си прахосваме времето в самосъжаление и тъга по нещо отминало или настояще, но счупено.
Тук сме, за да се движим напред и нагоре и понякога пътят преминава през тъмна пещера,
но това не означава, че движението не е все още възходящо.
Продължете, изходът ще се появи, когато спрете да се страхувате, че няма никога да го откриете.
Гледката след това ще е зашеметяваща..