ДухЛюбовПсихология„Ти не можеш“

Това се оформя, като може би една от най-любимите ми реплики. Чувам я цял живот. Да, може да съм нежен и чувствителен човек, но това, което ме запалва, както нищо друго, е възможността да направя това, което желая, особено и най-вече, когато имам сериозна опозиция. Тогава съм най-силна, защото инатът ми се изстрелва, като ракета и Овенските ми рога порастват до небето. Всичко започна в семейство, в което силната Лъвска жилка на родителите ми провокира те да се изявят, като „Рицаря на бял кон“, който ще спаси малкото детенце от… всякакви лични избори и мисли общо взето. Този лайтмотив продължава години наред, с различни лица и сменящи се имена, но не и роли, в което време огънят в мен бушува яростно и от време на време отприщва цялата си мощ, когато се усетя притисната до стената и с желание да поема контрол. Странно е да си мил и деликатен и рязко да превключваш в демонично изчадие, признавам, но когато хората, около теб свикнат да ги гледаш, като Господ, започват да се държат, като Господ и да ти вменяват, каквото пожелаят, защото ти в техните очи все още си дете, което някой трябва да води за ръка. Така с годините си натрупах десетки образи на Ванеса, които си нося в торба, провесена на врата (за да ме души лекичко), просто защото така и не можех да се дефинирам сама. В опитите си да го правя получавах шамара на „Аз знам ти коя си, не се заблуждавай, че ти знаеш коя си“ и това е било казвано и в позитивен и в негативен контекст. Искали са да ме виждат, като Ангел, който не съм, искали са да ме виждат и като Дявола, който не съм. Така и никой не ме видя, такава каквато наистина съм, защото… може би аз дори не знаех, и все още не знам, как и най-вече – защо, да се дефинирам. Наблюдавайки се в отношенията си с хората през години обаче осъзнавам, че съм каквато ме виждаш. Толкова податлива на проекции съм, че наскоро ми направи впечатление, че в един ден се срещнах с двама човека, които ме възприемаха по коренно различен начин и аз наистина имах различно поведение, което ми идваше натурално в тяхната компания. Наблюдавам го и в консултациите си с хората, говоря и се държа различно, отношението ми не се дублира никога. С някои хора ми идва да съм директна и изискваща, други имам вътрешната потребност да тупам по гърба и за най-малките неща. Говоря по-бързо с едни, с други подбирам нежно думите си. Най-ужасното в цялата работа е, че реакцията ми винаги е обратното на това, от което се нуждае човека. Сякаш винаги съм „в грешка“. Подкрепям този, който иска да бъде критикуван и критикувам този, който иска да бъде подкрепян с мили думи. Или моят филтър е объркан или наистина съм „Бяло лунно огледало“ и функцията ми в този свят е да отразявам идентично това, което човека срещу мен чувства и мисли за себе си. И не е като да не съм се опитвала да правя обратното, но то идва с толкова тежест и съпротива, че дори става непосилно за по-продължително време. Ужасното на това да си Огледало е, че всеки вижда идеалите и кошмарите си в теб, независимо какви са точно. Хубавото на това да си Огледало е, че дори да настъпва апокалипсис, ако някой засвири на пиано, автоматично си в Любовта отново и хармония обзема съществото ти. Не, не е оправдание и прехвърляне на отговорност това да знам, че попивам, без да искам и без да го контролирам. Факт е. Не мога повече да се боря с този факт и да си създавам невидими бариери, които просто не работят. Единственият начин да не (те) попия, е да не съм, около теб. И сега разбирам защо душата ми е избрала да се родя в семейство с Лъвска енергия. Буквално, за да оцелея! Да, има контрол, но това, което има от другата страна на монетата е … лекота. Лъв не обича да проявява уязвимост и съм закърмена с идеята, че хората са железни. Не съм виждала сълзи и „увесен нос“ нито в майка ми, нито в баща ми. Никога. Моите родители, в моите очи, са били вечно силни. Вечно смели. Вечно успяващи. Вечно справящи се с всичко „мъжки“. Такива хора обичам и ми дават истинско чувство за сигурност, защото всичко различно от това попивам и ме разрушава, тъй като го изживявам дори по-тежко от човека срещу мен, понеже ми е чуждо. Наскоро обещах на терапевтката си, по нейна закана, че ще спра да се поставям в тежки ситуации сама, като просто избирам за себе си по-хубавото, по-уютното, по-топлото, по-сладкото и по-красивото. Слънцето. Лъва, където и когато мога да го открия. Защото това, което се случва по-често е да казвам „Да“ на всичко, от страх да не нараня. От страх да не отблъсна. От страх да не изпусна нещо, което може да усетя по друг начин… малко по-късно. Но истината, към която се връщам отново и отново, е че първият ми интуитивен досег с някого е толкова точен и ключов, че ако го слушах, щеше да е друго. Освен това, с ужас осъзнах, че съм изградила нездрав сантимент към тъмното, травматичното, необузданото, крайното и тежкото и си го държа близо до сърцето от криворазбрана идея за подкрепа и съпричастност с чуждото страдание. Жената ми каза в прав текст – „Ти не привличаш страданието в живота си, защото е точка на резонанс вътре в теб. Ти го търсиш целенасочено и затова го откриваш, изглежда ти интересно, мистериозно и дълбоко.“ Реших да не коментирам наПлутонената ми Венера в осми дом с нея, но да, беше повече от явно, че е права. Някъде бях чела в книга, че Състраданието и Любовта за Риби са синоними, но вибрационно погледнато… няма как да са по-далеч една от друга тези две думи. Защото да страдаш заедно с някого е да обезсиляваш и двама ви, а да избереш щастието и мира, е всъщност истинската любов. Нещо в мен още е в битка с това твърдение, усещам животното, което се бори, като пред заколение, но… наистина планирам да го убия. Решено е. Защото ми омръзна Любовта да е битка за Свобода и Щастие. Омръзна ми да е катарзис, след катарзис. Готова съм страстта да идва от пътувания, от смях до задушаване, от екстремни преживявания, от близки срещи със смъртта, от превъзмогване на лични страхове индивидуално, но не от това да сме инфантилни, подвластни на травмите си, дечица. И когато съм в страх и в правото си пожелая усамотение, за да не кажа сто хиляди грозни и неверни думи, а вместо това да медитирам или да се успокоя достатъчно с дишане, за да открия Истината… ако някой отново ме преследва, задушава и вижда желанието ми да се изкача, за да можем да оправим нещата, като заплаха и липса на любов, това вече ще е deal breaker за мен. Категоричен, окончателен и финален. Няма да чакам да се случи дори два пъти. Човек, който не осъзнава, че в паника, в афект, в ужас и черна бездна, не може да каже, направи или изговори нищо смислено и ползотворно, което да доведе до решаване на проблема, няма да се опитвам повече да убеждавам, успокоявам или лекувам. Елементарна логика е, време е да сме възрастни. Време е аз да порасна също и да не се хвърлям в огъня, за да докажа, че обичам. Време е и да спра да задушавам и ограничавам, когато ме е страх, че аз не съм обичана и чута. Предпоследният път стигнах до паник атаки от подобно тъпо поведение. И някои от вас, Плутонови душички, които четат това днес и си мислят – „Това ли е решението за бъдещето? Това ли те научи Сатурн през седми дом? В лицето на проблем да си заравяш главата в пясъка и просто да бягаш от ситуацията яко дим?О, да. Ясно и категорично ми беше преподаден този урок. За всеки, който желае да живее с идеята за нещо друго – това е негов избор. Защото това, което вече знам от личен опит е, че проблемът… винаги… е временен. И емоцията винаги е временна. И страхът винаги е временен (защото той е илюзия на Егото).

И точно заради това да останеш там, в дупката, и то заедно двамата – всички думи и действията, породени от временната емоция, страх и възприятие за проблем се превръщат във вечни спомени, които само и единствено се натрупват, акумулират и разяждат всичко с времето. Спомени, в които запаметявате образ за човека срещу вас, който е нереален.

Нереален. Животно. Не дух. Но понеже и вие сте животно и всички сме във физиологично тяло, запечатвате образа и следващият път сте така добре подготвен, че направо го лепвате, като стикер, върху лицето на този човек, дори когато той не действа против вас. Просто сте готови и нащрек да ви нападне, защото веднъж сте го видели да го прави, и всеки следващ път е просто същата невронна връзка в мозъка ви, която се е формирала при първия път. На това аз имам да кажа само едно нещо – Never again. Отказвам да превръщам себе си или човека до себе си в чудовище повече, само защото не можем да се откъснем един от друг, или стаята, в която се намираме, когато ни обземат „бесовете“. Няма да живея повече в лъжа. Няма да позволявам и двайсет секунди да отделям на нещо, което свива сърцето ми. Нямам енергия, време, желание и физически капацитет да се поставям повече в подобни ситуации, които са толкова… „човешки“, че на Водолея в мен му се повръща. Ерата на Водолея е ffs! Епохата на прогреса, на Любовта! Ние сме родени да сме творци и създатели на новия свят, да се наслаждаваме на сетивния живот на тази планета, да се излива от нас красота и гениалност, и вместо да правим това.. си губим времето в животински свади? Свърши се този етап от живота ми. Край. Всички имаме капацитета да сме хора на бъдещето и да живеем в Любовта. И понеже това е единствената истина, да се утешиш сам е единственият лек за болките ти. Друг не може да те утеши трайно, сам си в тялото си, не можеш да ставаш зависим. Да те утеши ще ти навреди дългосрочно, само погледнете състоянието на хората, след връзка или при смърт и ще ви стане ясно защо лепенката (външната любов) не лекува раната. Благодарна съм за урока. Благодарна съм за всичко, което се случи през последните десет години от живота ми. Всичката любов, за хората, с които сме вървели един път за определен период от време, още е там. Вечно ще е там. И докато на Земята успяхме да си изиграем ролите и да си опетним образите взаимно, то когато отново се превърнем в чиста енергия, ще бъдем заедно и ще бъде само любов, както винаги е било, някъде там дълбоко. Не съжалявам за нищо, макар да споменах че съм могла да си спестя едно и друго… спестяването не води до знание и мъдрост. Благодарна съм, че нито аз, нито хората в живота ми, не ми спестиха нищо. Благодарна съм, че аз не им спестих нищо също. По-силна съм, отколкото някога съм била. И сега, когато отново случайно някой се обърка и ми каже „Ти не можеш“, тази реплика ме разсмива. Освен, че мога това, което вярваш, че не мога, мога още повече. Мога толкова много, че да забравиш какво си мислел, че не мога преди пет секунди. Мога толкова много, че да забравиш какво си си мислел, че ти самия не можеш. Опълчи се на убедеността ми, опитай се. Вече знам, че всеки е силен и може всичко и това е най-хубавият Сатурнов урок, който някога съм усвоявала (по трудния начин, защото да е лесно е било всъщност истинската цел).

2019 © Ванеса Виденова. 2019. Изработка на сайт – Gopchi Ltd.