Интересно е равноденствието. Случва се винаги в месеца на Риби и месеца на Дева (22 Март и 22 Септември или 9 Март и 9 Септември, по стар стил). Динамиката е 3 – 9. Триедниството на Март се свързва с триединството на Септември (което е изнесено до най-високата си форма и завършва цял цикъл). Може би Дева и Риби не са чак толкова различни все пак.
Като човек, роден около пролетното равноденствие, не мога да не спомена колко прекрасно е навън през последните дни. Усеща се… различно. Есен е и инертността и задушаващото усещане на тежкото (за мен лично) лято, е вече в миналото и движението ни може да се възобнови. Активизирах се. Дишам. И осъзнавам, че балансът ми е вечно нужен и вечно в мен, без да полагам усилия.
Дните ми са балансирани. Водя си емоционален дневник, записвайки усещанията си всеки ден, от месеци насам. Вариациите и амплитудите на всяко. Ескалациите. Спадовете. Изкачванията. Нещото, което започва да се превръща в повтарящ се модел е, че първо – „Най-тъмно е винаги преди зазоряване“ е абсолютно безпогрешна концепция, и второ – балансът на „лошите“ спрямо „добрите“ ми дни е винаги в полза на добрите, но това също е форма на хармония, защото така е и в телата ни (алкално-киселинен баланс).
Днес си говорих с приятелка за социалните мрежи и нереалистичната картина, която повечето „influencer“-и представят. Не знам дали да се смятам за такъв, но ако съм – се гордея със себе си, защото… съм човек. Не идол.
На този свят, на тези хора, на това общество, пропито с очаквания, тревоги, високи идеали и последващи депресия и пълни с хапчета аптечки, не ми трябва поредния „перфектен образ„. Няма да говоря или пиша за трудностите си единствено и само, когато съм ги преодоляла. Ще съм открита с тях, когато съм в тях. Когато нямам изход. Когато го търся. И когато го намирам. Няма да описвам само последните фази, в които вече съм превъзмогнала турболенцията, в публикация, която цели да вдъхновява. Невинаги ще съм вдъхновение и това е вдъхновяващо. Защото е човешко.
Ще качвам снимки с високо и ниско качество. Ще ги качвам обработени и сурови. Ще публикувам полезна и безполезна информация. Ще мъдрея и ще пея. Ще се оплаквам от живота и ще го възхвалявам. Ще плача и ще се смея. Ще съм краен нихилист и нетърпим оптимист. Ще пуша днес и утре ще си правя смути. Ще показвам слабост и отчаяние, колкото сила и мотивация. Защото не съм робот. Не съм фикс идея. Не съм модел за подражание, ако искаш да подражаваш единствено на фалшивата светлина. Не съм перфектна, но съм автентична във всяка емоция, решение, дума и желание, което имам и решавам да споделя, знаейки какво ще се върне към мен. Ехо в две посоки. Съвсем натурално. Искам всеки да вижда грешките ми, а не са победите ми. Дните, в които не мога да стана от леглото, заради болката и празнотата и дните, в които летя по-високо, отколкото някога съм могла. И двете – толкова, толкова реални. Толкова силни и истински.
Чудно ми е защо човекът окачествява от столетия, като авторитет – онзи, който умее добре да крие слабостите си. Това ли е сила? Това ли е вдъхновение? Да правиш крачки към идола си, да се спъваш и падаш и да си казваш „Ето… загубеняк съм… (идолът ми) никога не е падал… затова е на върха, а аз не съм и никога няма да бъда… защото не съм съвършен…“ Страхотна мотивация е изписаното яйце, без оглед на всички провалени опити в кофата за боклук.
Отказвам да участвам, дадох заявка за това още преди шест години, когато поставих живота си под публичната лупа. Не е ново за мен. Това е била философията ми от ден едно. Няма да се кача на трона за постоянно, нито ще лежа в канавката по-дълго, отколкото ми се налага. Истинският растеж е през контраста, а който живее само в мрак или само в светлината – замръзнал е. Не се движи. Затънал е в илюзия. Блато.
Пожелавам на всеки на 22 Септември да бъде Себе си. Цялото си Аз.
Обикнете се, но не спирайте да растете през препятствията в живота си. Не се крийте, никой не ви съди повече от вас самите. Не се смалявайте, щастието ви може само да се умножава. Не живейте в страх от дисонанс, единственият съществуващ такъв е в илюзорно хомогенния образ.