ДухЖивотЛюбовРазмишленелПроменлива сигурност

Не вярвам в думите. Доверие е дума, която няма смисъл да ползвам. Не, не са лоши хората, нито е от нихилизъм или болка това, което чувствам и мисля, напротив. Трезво и освобождаващо е да живееш на светло. Ако вярваш във „вечното“ и „трайното“ си в илюзия. Човек е редно да живее в реалността, чийто закон е промяната. Нестихващо препускане. Непрекъснато менящите се нови цели, идеали, мечти и посоки. Не вярваш ли в промяната и цикличността,  превръщаш се в камък. Материята, навикът, започват да те управляват. Страх те е от смъртта. От всеки край. Започваш всичко да искаш да запазиш. Да купиш. Да имаш. Да се подсигуриш. Да притежаваш. Стискаш със сетни сили, а то изтича и се разлага в ръцете ти, ако му времето му е дошло. Някога топло и благоуханно тяло се превръща в червив, вмирисан труп. Как ще спреш времето? Не можеш, не управляваш ти този свят. Други, по-мъдри и стари същества са указали пътя. Есента настъпва, лятото е приключило. Не можеш да върнеш зеленото на листата. Не можеш да заповядаш на Слънцето да залязва по-късно. Каквото е имало, свършило е, идва новото. Не се страхувай от краищата обаче, не забравяй основния закон – промяната. Не мисли „О, не, вечната несигурност ще ме побърка, нямам почва под краката!“. Идва зима и не си мислиш „Боже, никога няма да видя цъфнали дървета отново…“. Промяната води със себе си спокойствието на цикличността. Колелото се движи напред, но се върти около оста си. Хем е ново, хем се повтаря старото. Всички починали и тръгнали си от нас, ще видим отново. Всичката любов, която сме дали и получили, ще продължим да даваме и получаваме. Хубаво ли е – оцени го, понеже е нетрайно. Тежко ли е – приеми го, то също си отива. Пускането не се прави по принуда, а от необходимост, защото с всеки етап на новото, старото умира. Вече не съм човека, който бях преди една година. Харесвам ли я? Да. Мъчно ли ми е за нея? Не. Не искам да съм нея отново, много повече знам днес. Как преживяваме нашата собствена ежедневна смърт е важно. Безгрижието става все по-трудна задача, но все по-удовлетворяваща, когато бъде постигнато. С очи пълни с любопитство, насочени към хоризонта се живее истински. Не избирай болката, тя не е твоя, тя е ветропоказател. Движиш се срещу течението, затова боли. Няма да устоиш дълго, ще те помете и ако само за миг затвориш очи и приемеш случващото се, ще ги отвориш невредим, в нов рай, по-красив от всеки друг. Не се доверявай на думите ми. Опитът ще ти разкаже всичко по-добре от мен.

3 comments

  • Мария Бучкова

    09.11.2020 at 17:25

    Оста Скорпион-Телец. Толкова е силна при мен! Асцедент Скорпион, северен възел в Скорпион на асцедент и Плутон на асцедент.

    Reply

  • Николета Бобева

    10.11.2020 at 0:45

    Лягам и ставам с теб. Като извор си, бълбукаща и пенлива река. Носиш ми смисъл и посока.
    Давай, извирай, течи. Думите ти са ценни, дълбоки и проникващи, будещи! Някак за мен необходими!
    Без да съм била до теб те обичам!

    Reply

  • Kiril Bakalov

    10.11.2020 at 1:35

    „О, не, вечната несигурност ще ме побърка, нямам почва под краката“. My thoughts exactly. Чувствал съм се така не веднъж и сравнението, което правиш със сезоните е доста вярно и успокояващо. Просто понякога, когато чувствата станат overwhelming поради някаква определена ситуация, сякаш не се вижда изход, освен ако не успее човек да се отдели от себе си, от егото си, да се види отстрани и да разбере голямата картинка, защото тя винаги е съвършенна, така че предполагам до голяма степен зависи от перспективата под която всеки вижда нещата. Медитацията помага за това, както и други техники предполагам. Хубава статия.

    Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

2019 © Ванеса Виденова. 2019. Изработка на сайт – Gopchi Ltd.