За майките е ежедневие да се опитват да „преведат“ плача на бебето си, тъй като то не може все още да им каже какво не е наред и от какво има нужда. Дали е гладно, дали му се спи, дали има колики, дали расте зъбче, дали има нужда от смяна на памперса, дали е преяло, дали нещо го боли, дали дрешките му стягат, дали му е горещо, дали нещо в средата го притеснява – дали е твърде шумно или светло, дали изпитва страх.
Интересното е, че това интерпретиране не приключва след бебешката възраст, а трае цял живот. Разликата е, че се прехвърля (или поне би трябвало) и става отговорност на човека, който изпитва някакъв дискомфорт. „Бебето“ във възрастния човек е тялото. То все още не може да говори, но може да проявява симптоми, които да ни карат да плачем, да изпитваме болка или да губим физически функции. Когато човекът е тяло и разум той се превръща в майка и дете в собственото си тяло.
Тъжно е, че много хора не осъзнават това и са ужасни родители на децата си, а ако някой родител се държеше така с истинското си дете, най-вероятно щяха да го осъдят и заклеймят.
Възрастни постоянно „мъкнат детето си“ по купони с шумна музика, блестящи светлини и миризма на алкохол и цигари. Карат го да преяжда. Да препива. Дават му храна, която няма особена хранителна стойност и дори вреди на органите. Карат го да работи извън капацитета си. Претоварват го в името на амбициите и стремежите си. Държат го всеки ден затворник в сграда или офис. Изнудват го да пренебрегва себе си в името на другите и това да бъдеш възприеман, като добър човек, като не му позволяват да отказва и да има стабилни, лични граници. Позволяват физическо и психическо издевателство от чужди хора върху него, заради знайни и незнайни „аргументирани“ причини. Всичко е работа, работа, работа и все по-малко забавление и безгрижна игра с приятелите на детската площадка. А когато имаме време за игра, тя рядко е разходка сред природата на чист въздух, с чиста храна, по-често е в комбинация с алкохол или твърде много и разнообразна храна, които затормозяват функциите на тялото за пореден път.
И да, възрастни сме, не сме бебета, но тялото ни е колкото силно, устойчиво и издръжливо, толкова и крехко. Има знаци, които са по-крехки и такива, които не знаят какво е деликатност и само появата на сериозна болест или травма (физическа или психическа) може да обърне вниманието им навътре. Знакът „бебе“ е Рак. Архетип Рак и хората с доминантен Рак в картата си са хората, които почти през целия си живот остават с „бебешки параметри“. Затова и се славят с мрънкането си, защото те са свръхчувствителни. Тази „свръх“-чувствителност обаче е всъщност нормалната човешка чувствителност и ако и когато човек се съобразява с нея, той е здрав. Раците са масово дълголетници именно по тази причина, макар да „звучат“, като най-болните и тревожните хора, ако съдим по приказките им. Обратно – Козирог е архетипът най-отдалечен от детето в нас и ако е доминиращ в картата ни, често проблемите на тялото остават или незабелязани, или умишлено пренебрегвани, или „изтърпявани“ (в опит за проява на сила и непоказване на уязвимост) и резултатите са сериозни състояния, като рак, автоимунни заболявания, хронична болка, счупвания („случайни“, а всъщност единственият начин да накараш Козирог да се спре…), гръбначни изкривявания и прочее. Други „обезчувствени“ знаци са огнените Лъв, Овен и Стрелец, както и Дева и Телец. Водните Рак и Риби са най-крехки, като Скорпион също е, но това не го спира, защото има мазохистични наклонности, които не осъзнава или ако осъзнава, трудно може да бъде убеден, че е нужно да промени. Въздушните Близнаци, Везни и Водолей също са дистанцирани от тялото, защото са ментални, но заради желанието за свобода и лекота, нямат навика да тормозят телата си и са по-скоро по-близо до архетипа дете.
Вместо обаче човек да пресмята и брои колко от едните и другите има, нека просто приеме, че 12е знака управляват 12 сфери от живота му (в общия случай) и че в някои отношения притежава мазохистични прояви (и там трябва да внимава и да слуша детето си/тялото си внимателно), а в други е по-деликатен със себе си и се грижи добре за нуждите си. Личните планети вече рисуват по-специфична картина, аспектите още повече, но няма да навлизаме в детайл в момента, защото не е това целта.
Целта е просто да си припомним, че бебето е там. Че то никога не е пораснало и няма да порасне и това е хубаво. Хубаво е, защото учи родителят в нас да е грижовен. Да се вслушва. Да мисли. Да предусеща. Да прегръща и милва. Това е една от най-важните за усвояване цели в живота ни, защото не го ли направим – тялото започва да страда (настинки, възпалителни процеси, болка, хронични състояния, терминални болести и тн.), взаимоотношенията ни с хората също (защото очакваме те да се грижат за емоционалните ни нужди и се чувстваме изоставени, ако не успеят).
Важно е да се научим да сме майки, независимо от пола ни, независимо от средата ни, независимо от обстоятелствата, независимо от възрастта. За да умеем да се грижим за другите и да даваме любов е нужно чашата ни да е пълна. Отпочинал, здрав, ведър, енергичен, зареден с правилното „гориво“ човек може да даде много на света и хората в живота си. Ако не си здрав и спокоен можеш пак да дадеш много, но… до време. След което не само, че ще изпиташ последствията на гърба си, но и ще се превърнеш неволно (и потенциално дългосрочно) в товар за другите. Същите, на които си искал да помагаш и да улесниш живота. Мислете в перспектива. Грижата за нас е най-добрата грижа за хората, които обичаме.