ДухПървичност или разум?

Човек може да е в две състояния, защото е комбинация от тяло и дух. Едното е първичност, другото е мир и търпение. Животното в човека и духът в човека. Когато едно животно се подаде на инстинктите си (нещо, което е почти невъзможно да не направи) то е в тях на сто процента. Ако е в уплах ще тича с всичка сила и няма да се обръща назад. Ако е ранено и в болка ще издава звуци, които са показателни за наличието ѝ. Ако е застрашено ще нападне и ще иска да убие противника си. Ако е разгонено, ще мисли само за разплод. Ако е гладно, ще яде хищно, без да знае мярка. Животните са устроени така, защото живеят в по-сурова среда и условия от човека. При тях инстинктът е на първо място, защото от това зависи цялото им съществуване.

Човекът, макар в животинско тяло, има възможността да оперира освен от инстинкт (за да се съхрани), може да оперира и от дух. Много рядко в живота ни се налага да се борим за живота си, но мнозина действат първично въпреки това. Бягаме, без да ни гонят, само защото страховете в главата ни, ни плашат. Вайкаме се и плачем, без да сме ранени, само защото държим в ума си спомени за болезнени моменти. Воюваме и изпадаме в конфликти и борба с другите, без никой да ни напада, само защото доминацията и физическото или интелектуалното превъзходство е форма на сила и успех, според обществото ни. Нарушаваме доверието ни един към друг, заради мимолетното удоволствие и фалшиво усещане за разнообразие. Затормозяваме организма си с излишък (от храна и често – алкохол), в опит да утешим емоционален глад.

С две думи – не просто не оставяме Духа да управлява тялото, а дори усложняваме състоянието си с неправилна мисъл и оставяме Инстинкта да вземе превес над Любовта. Защото ако гласът на Тялото е Страх, то гласът на Духа е Любов. И това са тези две страни в нас, които ние трябва да храним по равно. Имаме първичност, за да се съхраним в критични ситуации, имаме и мъдрост, за да се движим в този свят, като човеци, а не като животни. Когато се оставим на болката, на тъгата, на обвиненията, на гнева ни към някого, на чувството за неправда, на страховете, които ни спъват и ограничават, тогава не изпълняваме мисията си. Мисията ни е Духът да твори през тялото ни, да създаваме о(дух)отворени произведения в материалния свят, благодарение на концентрацията на мисълта ни, а не да живеем в затвор. Обладан от първичност човекът и духът в него, са като птица в кафез. Без възможност за полет. Без шанс да се развие отвъд рамките си. Това са Дяволчето и Ангелчето вътре в нас, това са Черният и Белият вълк, това са „злото“ и „доброто“. Злото не е зло, по естеството си, защото е просто страх, но води до негативни последици, защото ранява. Няма Любов там, където има Страх, различна честота са.

Да живееш Свято не е да спазваш правила, да живееш Свято е да даваш свобода на Духа да се изявява през тялото ти и да управляваш инстинктите и първичните импулси на тялото, за да не вредиш на себе си и на другите.

2019 © Ванеса Виденова. 2019. Изработка на сайт – Gopchi Ltd.