ЛюбовПсихология#собственатапаничка

Аз направих всичко възможно. Той/тя просто си седи. Не се обогатява. Не се развива. Не иска да бъде нещо повече. Само аз дърпам юздите в тази връзка и се уморих.“
Посланието на това изказване е мъжка енергия – „движа всичко“, но енергията на това изказване е женска – „не искам само аз да движа всичко“. Колкото и контра-интуитивно да звучи, когато някой човек се оплаква, че движи всичко е нужно истинско затягане. Не само да говори, че е в мъжка енергия, но наистина да я въплъти. Оплакването от изпитанията не е част от нея. Част е от женската. Също така е важно, докато върши, да не се оглежда. Трябва да си сложи капаци. Приемете израстването в колективен план или партньорски план, като индивидуална работа, защото е точно такава.

Всеки идва с цел. Лична, индивидуална цел. Цял живот сме, като студенти в университет, които работят по дипломната си работа. Най-често, да не кажа винаги, партньорите ни специализират в различна от нашата област. И докато аз пиша дисертация по научна тема, моят партньор има за цел да изгради двуметрова скулптура. Няма смисъл да се обръщам час по час към него и да си мисля „Ужас, гледай, нито един ред не е написал. Никога няма да успее на време. Не е хванал химикала още!„, защото от него не се очаква това. И той ли трябва да ме гледа мислейки си „Драска там някакви неща, а трябва да се хване на работа, да си нацапа ръцете!„? Не. Ако постоянно гледаме нивото на другия, ако го съдим през нашата призма, ако мислим, че целта за всички е еднаква, какво постигаме? Ставаме безотговорни и опропастяваме нашето лично развитие. Губим от нашето време за нашата цел, гледайки чуждите цели.

Затова когато чуя „Той/Тя не се старае и опитва“ единственото, което чувам е „Използвам него/нея за оправдание да не работя по моите цели. Искам да спра да се развивам и обогатявам, но за да не изпитвам вина, ще вменявам вина и така ще се разсея от моята непоета отговорност.“ Точно това се случва повсеместно и буквално, не само метафорично. Защо да се храня здравословно, като дядото на Пенка пушеше и пиеше и доживя до сто години; Защо да чистя градинката, като някой ще хвърли боклуци пак; Защо да не си купувам мляко, като другите ще продължават да си купуват; и тн. Става ясно, че светът ни е свят не на претоварени, уморени, стресирани, изнемогващи и раздаващи се добри хора, а на хора, които вършат малко, но мрънкат тройно, търсейки винаги с кого/с какво да валидират безотговорността си.

Терапевти по цял свят тръбят на посоки думите: „Чувствата ти са валидни“. Когато женската енергия в ниско проявление чуе това обаче, не си казва „Да. Валидни са. И затова ще поема отговорност за тях, ще действам така, че да не се ранявам!“ Не, тя казва „Да. Валидни са. Затова някой трябва да поеме отговорност за тях.“ Засилва се жертвеният модел и това води до още по-масово вдетиняване на обществото и манталитета – „Не съм щастлив, някой ми е крив!“. А можеше…

…можеше просто да седнеш спокойно, да погледнеш задачите пред себе си и да започнеш работа по тях. Нито можеш да преписваш, нито чуждият провал ще направи твоя провал – успех.

Движението #собственатапаничка е нужно да замести всички останали. Така фокусът върху Едното, ще помогне на Цялото.

2019 © Ванеса Виденова. 2019. Изработка на сайт – Gopchi Ltd.