ЗдравеЛюбовПсихологияЕмоционална зрялост

Какво правиш, когато човек е емоционален? Когато се чувства неразбран и отхвърлен и пропада в дълбока, черна дупка. Физическите травми са лесни – видими са, затова прилагаш нужния лек и ги „бинтоваш“. Когато психиката се бори с тъмнината обаче, как намираш лек за нещо, което не виждаш? Което не усещаш? Което не знаеш какво поражда и от какво е породено?
Отговорите са много и през годините съм опитала всички многократно. Само един работи. Този, който най-силно отблъсквах, защото ми се струваше ужасен. А ми се струваше ужасен, защото не исках да го причинявам на никого, нито да бъде причинен на мен. Но… макар да се страхувах от него, в моментите, в които съм го изпитвала върху себе си, съм страдала в първата фаза, но с времето съм осъзнавала, че не просто не е ужасен, а е най-хубавият подарък, който някога може да ти бъде даден. Подаръкът на вътрешната сила, упование и грижа.
Преди това обаче, смятах че пътищата са други – че човек в нужда винаги се нуждае от друг. Винаги се чувствах отговорна за нуждите и емоциите на човека до мен. Щом го обичах беше задължително неговото нещастие да е моя работа, моя отговорност. И когато бях подкрепа се чувствах добре, имаше (но невинаги) мимолетно успокояване отсреща, но се зараждаше дългосрочна неудовлетвореност. Когато някой е емоционален и има нужда от теб, ти можеш да си там за него и да бъдеш подкрепата, от която има нужда, но както често се случва с адиктивната природа на човешкия вид, следващият път ще трябва пак ти да си спасителя. Потенциално всеки следващ път също, защото човек свиква да търси от теб конец и игла, защото така и не се е научил да шие сам. И понякога няма да имаш силите. Възможността. Понякога ти самия ще си на парчета и всичко в теб ще боли. Тогава ще бъдеш видян обаче, като егоист и незаинтересован и студен човек, а жертвата в другия ще порасне десетократно.
Била съм и от едната и от другата страна и мога с ръка на сърцето да кажа, че няма по-приятна. И двете са ад. Когато си жертвата – никой никога не може да те разбере, защото не е в тялото ти. На самотен остров си, колкото и любов да ти бъде дадена. Когато си спасителят, който винаги трябва да е насреща и е обвиняван, ако не успее да се справи, започваш да се чувстваш, като затворник. Като някой, който няма право на грешки. А грешките може да са много. Винаги можеш да сбъркаш и с всеки следващ емоционален епизод осъзнаваш колко много начини за това има. Ще кажеш грешните думи, които обаче миналия път са работели, но днес вече явно са манипулация и на теб явно не ти пука, а просто искаш на другия да му мине, за да си правиш твоите неща необезпокояван. Ще прегърнеш, когато е трябвало да се отдръпнеш и да дадеш пространство или пък ще се дистанцираш, когато човекът е имал нужда да поплаче в ръцете ти. Ще искаш да помогнеш, но действията ти ще бъдат интерпретирани, като високомерни, сякаш гледаш от високо някой, който е ниско и така си храниш егото – като го спасяваш. Ще искаш да избегнеш това усещане в човека следващия път, но тогава пък той ще се почувства оставен на произвола на съдбата. Ще иска да го държиш здраво и да не го пускаш, когато в гърдите му се вихри ураган, в следващия момент ще те обвини, че го задушаваш и не му даваш да диша. Когато си мек е трябвало да си по-суров, когато си по-суров е трябвало да си по-емпатичен. Когато си говорил е трябвало да мълчиш, когато си мълчал си бил темерут. Когато си запазвал спокойствие – не си му влизал е положението, а когато си се разпадал и разплаквал ти самия от безпомощност, все си завъртал всичко към себе си, сякаш ти си жертвата. Когато си се изнервял, защото си на работа и си поел даден ангажимент, не си давал възможност на човека просто да си чувства чувствата и да си сподели. Когато чуждата болка е изпращала ножове в твоя посока, нямаш право да се оплакваш, защото другият не е искал да каже тези неща – „просто е бил емоционален.“ В един момент ти самия започваш да се чувстваш луд и когато другият се разстрои изпитваш панически страх, че каквото и да направиш – ще сбъркаш. Вървиш по тънък лед, който се разпуква за секунди. И е така. Защото помощта не може да е само външна.
Човек трябва да знае как да помага на себе си сам също. Как да говори със себе си, като с дете. Как да се погрижи за тялото и нуждите му. Как да си почива. Как да си бъде приятел, а не враг. Как да управлява мислите си, защото само той има контрол над тях. Как да си даде това, от което има нужда, защото само той знае какво е то.
И разбира се, важно е да си там. Да не си тръгваш и да бъдеш фар, да си топлата прегръдка, която го очаква, но… не веднага. Можете да обсъдите всичко, но не когато сенките на страховете бушуват, а когато мирът отново е намерил сигурно място в телата ви.
Така осъзнах най-трудното нещо, но най-важният урок, който някога съм учила – че някои битки ги водим сами. Дори да ме обичаш, в някои моменти ще трябва да ме оставиш да те мразя, да плача и да се самосъжалявам, докато не намеря начин да се погрижа за себе си, ако искам да израсна и да се движа по-уверена и силна в този свят. Дори да обичам някого, в някои моменти ще трябва да го оставя сам в бурята и да не си вменявам вина, че това е изоставяне, а да знам, че е нужно и полезно за двама ни в дългосрочен план.
Наистина не е лесно, независимо дали си в едната или другата роля, но изисква вяра. И щом вярата, доверието и силата на духа ще те издигнат над мрака и в двата случая, значи това е пътят. Винаги е бил.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

2019 © Ванеса Виденова. 2019. Изработка на сайт – Gopchi Ltd.