Огледалото – враг или приятел?

172444569_10221677150411243_7176118709730563092_n (1)
Още преди години ми беше направило впечатление, че след като се прибера от фестивал или къмпинг (тоест – минимум три дни, без цивилизация и всичко свързано с нея), влизайки в стаята ми и виждайки се в огледалото за пръв път от няколко дни… съм всъщност очарована. Приближавам се и осъзнавам, че кожата ми е по-гладка и чиста, тенът е равен, проблемните зони (с твърде суха кожа или пък със склонност към омазняване и образуване на черни точки) са подобрили състоянието си, порите изглеждат незабележими. И това се случва всеки път, но изследвайки защо се случва, всъщност отговорът не е това, което логиката казва.
Затова днес имам един съвет за красота, с който ще постигнете невероятни резултати и няма да ви струва абсолютно нищо, и той е:
отървете се от огледалата.
Струваше ми се логично, че – да, да си сред природата оказва благотворно влияние. Да не си изложен на градския въздух целодневно оказва влияние. Да се забавляваш също има пръст в цялото уравнение. Но тези, макар и валидни и със сигурност благоприятни фактори, не са основните, защото резултатите се получават дори и в градска среда и с „лош начин на живот“, когато се приложи единствено последният – факторът себевъзприятие.
Срещите на човека с огледалото в нашия свят, такъв какъвто сме го създали, са много чести. В банята сутрин. В спалнята, подготвяйки се за работа или в антрето, преди да излезем. В някои домове са дори много повече от едно или две и са навсякъде. Жените масово имат джобно огледалце. Смартфоните са форма на огледало с вградената си предна камера. Витрините по улиците са огледала. Навсякъде в света ни има отражения. А в природата? Къде са огледалата? Най-много навеждайки се да пиеш от горско поточе, можеш да видиш движещия се образ, който да разпознаеш, като себе си, но никога в прецизен детайл. Така осъзнаваш, че огледалото е поредният „технологичен напредък“, който води до сериозни проблеми на ниво психика, тъй като повечето хора не се виждат в огледалото, мислейки си „Обичам те, погледни колко си прекрасен/прекрасна!„. Има такива дни, но в повечето случаи, особено при нас жените, се приближаваме и започваме да разучаваме. Къде има зачервяване, къде има проблеми, къде се формират бръчици, къде има косъмчета и дали трябва да са там, скубем вежди, стискаме пъпки и черни точки, и докато се хванеш и осъзнаеш, вече цялото ти лице е червено, а понякога и в кръв. После някой ти казва „Какво си си направил на лицето, изглежда зачервено и релефно?“, а ти си мислиш „Как… та то е по-чисто в момента…“. В други ситуации отново се вторачваш в чертите, които не харесваш, въпреки че много други хора са ти казвали, че са красиви. В твоите очи обаче нещата не стоят така и винаги се концентрираш в негативното. Най-скъпата козметика, процедури и пластични операции няма да ти дадат нужното усещане за „достатъчно“ красив/а съм, по простатата причина, че идеалът, който е създаден от социума ни е недостижим. Извънземен. Кожа, без пори. Гладка, като кадифе и равна на цвят. Вечна младост. Никакви признаци на стареене или недоспиване. Искрящо бели, равни зъби. И така нататък, да не стигам до тялото и неговите „правилни“ параметри, килограми и пропорции. Така че всъщност всеки път, в който човек се види в огледало, в повечето случаи тази среща няма да е приятна, заради перфекциониста, който живее в нас. Съвсем логичното последствие е, че когато не виждаш често образа си, не даваш храна на тази част от себе си, която да те натяга да си винаги повече. А какво става, когато спестиш на един човек ежедневните критики? Той става по-красив. По-щастлив. Каквото поливаш, това расте.
Поливайки свързването, общуването, вдъхновението, движението, динамиката, забавлението, не ти остава време да „се видиш“ и това е всъщност прекрасно, защото осъдителната ти природа бавно, но трайно се смалява. И когато спреш да се осъждаш, алтернативата е да се приемеш. Както се опитваме да се приемем, такива каквито сме, учейки се на любов към себе си на психологическо ниво, така трябва да действаме и спрямо външния си вид. Работата по проблема се доказва отново и отново и отново от практиката, като неефективен метод за разрешаването му. Дори – в голям процент от случаите – всъщност влошава проблема дългосрочно.
Решаването на проблемите не е с фокус върху тях, а чрез фокус в посока нещо друго, което не боли, не стиска и стяга, нещо, което дава криле. И когато си там решението само се появява.
Когато не се стараеш да си перфектен и си забравил дори какво е да се сещаш за външния си вид, попадайки случайно на отражението си, осъзнаваш, че си стигнал. Не през пътя на усилието обаче, а през пътя на липсата на усилие. Точно обратното на това, което всички в този свят знаят и са научени от родителите си, и на което учат децата си. Ако искате успех, забравете дефиницията за него в главата си и просто се фокусирайте върху това да се чувствате вдъхновени, игриви и заредени всеки ден. Ако искате здраве, формулата е същата. Ако искате красота – отново е същата.
Много от ежедневието ни е зададено още от раждането ни и не го подлагаме под въпрос, но е нужно. Особено, когато е толкова а-природно. Защо сме винаги с обувки, защо сме забравили да ходим боси по тревата? Къде е тя, защо навсякъде е гладко и циментирано? Защо храната ни е пакетирана? Защо не прилича на първоизточника си? Защо има сто хиляди елемента в състава си, половината от които не са съществуващи натурално в природата? Защо живеем в стерилна обстановка, страхувайки се от бактериите, без да са ни научили колко са полезни? Защо има токсични съставки в препаратите ни за почистване и пране на дрехите, които са в контакт с кожата ни ежедневно? Защо навсякъде има огледала? Защо косата да се мие всеки ден с нещо, което изсушава скалпа? Защо сме седнали, а не клекнали, когато ходим до тоалетна? (науката най-накрая се включи, доказвайки колко вредно е това) Защо държим животни в клетка и ги наричаме „любимци“? Така ли се отнасяме с нещата, които обичаме? Коя е нашата клетка? В каква клетка вкарваме децата ни, казвайки им, че „така е редно“, защото „така правят всички“? Макар да си роден в обществото не е нужно априори да се идентифицираш с привичките му. Имаш право да задаваш въпроси. Имаш право да оспорваш статуквото, особено когато аргументите за правотата му издишат пред фактите. Традициите не са закони, ако са свързани с насилие, в което не желаеш да участваш. Не говорим за бунт, заради бунта и желанието за разграничаване. Говорим за онези детски въпроси на едно пет годишно дете, на които просто не можеш да отговориш, защото си забравил, че и ти си ги задавал и никой не ти е дал добър отговор. Като например: „А защо този човек живее на улицата и всички го подминават, сякаш е невидим?“ или „Защо трябва да ходя на детска градина?“ или „Защо кучето е вързано за колибата си със синджир?“ или „Защо трябва да не скачам в локвата?“ или „Защо винаги си на работа, мамо?“ или „Защо всички са тихи и не се смеят свободно, когато им се смее или да пеят, когато им се пее?“ и така нататък. Децата държат много важен ключ за еволюцията на човека, ако им позволим да ни го дадат, вместо да им го вземем от ръцете с думите „Не се прави така“.
Темата започна от огледалата и ефектът им върху психиката на човека (за което можете да четете много и вече има редица проучвания, водещи до ясни заключения), но е много по-обширна от това и включва всичко, което ни заобикаля и сме нарекли „нормално„. Малките препъни камъчета, които обръщат каруцата, дори когато правим всичко по силите си, за да живеем „правилно„. Не е проблемът в цветето, когато увехне. Проблемът е най-често в условията, в които расте. Наторяването на почвата обаче никога няма да е достатъчно, ако не видим просто дали мястото му в стаята не е оптималното, за да получава нужната му светлина.