С решението ми да присъствам повече в собствения си живот и по-малко във виртуалния свят, претърпях поредната малка смърт, която не мога да кажа, че мина леко. Трудно е да съм далеч. Трудно ми е да не споделям нещата, които ежедневно ми хрумват и са осъзнавания, които вероятно няма да бъдат полезни и ценни единствено за мен. Трудно ми е да забравя коментарите ви през всичките тези години с думите „Това идва точно в правилния момент, имах нужда да го прочета.“ Трудно ми е да не ме боли и да не ме изгаря вина, когато сега най-честият коментар е „Липсваш…“. Липсата е взаимна, повярвайте ми, но беше много нужна.
Аз съм човек, който лесно изпуска юздите и не преценява добре точно колко енергия да посвети на дадено нещо. Често изпадам в крайности, в които или спя по цели дни, или работя и пиша денонощно, или не искам да излизам от колата и винаги трябва да съм в движение, или искам да съм изолирана и да не се виждам с никого, или пък се залепвам за хората, които обичам и не искам да ги изпускам от очи за секунда. Тенденцията да съм залепена на компютъра и телефона си обаче продължаваше вече няколко години и не мисля, че имах представа колко зле беше станало положението, докато не реших да проверя, дистанцирайки се. Тогава осъзнах, че съм била изключително пристрастена. Бях пристрастена към комуникацията с всички хора, които следваха дейността ми. Към желанието ми да съм на разположение за всеки, който има проблем. Към статуса си на човек, който хората разпознават, което ме караше да се чувствам нужна и полезна за света. Към спасителския си комплекс. Нямаше как обаче да продължа да правя същото и да остана полезна за всички други, унищожавайки бавно… себе си и взаимоотношенията си с близките хора в живота ми. Може сега да ви липсвам, но представете си какво им беше на тях, на хората, с които живеех, които всеки ден ме чакаха да им обърна внимание, а аз все не бях съвсем „присъстваща“ дори когато бях с тях, защото винаги в главата ми на background вървяха теми и проекти, които все още не съм започнала или пък предстои да завърша. Представете си какво му беше на тялото ми, което всеки ден, години наред, ме чакаше да се сетя, че трябва да го нахраня, раздвижа и разходя, защото често забравях за физическите си нужди, само менталните бяха важни. Представете си какво му беше на вътрешното ми дете, което чуваше само „Трябва да се направи това и това и това и това и това....“ и времето за игра и спокойствие така и не идваше. Толкова в главата си, толкова насочена навън, чак сега осъзнавам колко бях безотговорна към себе си и близките ми. Връзката ми със социалните мрежи се оказа токсична, точно както могат да бъдат взаимоотношенията между партньори или приятели, затова реших да „скъсам“ с вируталния свят и да се потопя във физическия, реален, осезаем свят, който сякаш бях оставила на заден план.
След първичната абстиненция, която отмина за около седмица, вече смея да твърдя, че спорадичното ми присъствие в YouTube или тук, в блога на сайта ми, са една добра златна среда за мен. Не бих си тръгнала просто така, изчезвайки безследно, но ерата на ежедневните стени от текст във Facebook със сигурност е приключила за мен. Да не говорим за другите места, като Instagram или TikTok, тези черни дупки, подклаждащи редица социално-психологически проблеми, тях не бих доближила повече. Вместо това реших да съм oldschool и да се върна към блог постовете.
В серията „Седемте“ ще ви споделям къде ме е отвявал вятъра (на бял кон?) в месеците назад. Моят кон се казва Солария (колата ми) и в комбинация със Слънцето ми в девети дом, пътят вечно ме зове. Така и така ще обикалям, не пречи да ви пускам по една картичка на месец-два! Това няма да е типичният Travel Blog, защото не ме бива в това (едвам се докопах до имената на местата, които съм посетила, защото за мен рядко е водеща дестинацията, а пътят към нея), но се надявам в края на всяка статия да сте открили поне едно ново местенце (от седемте), което вие бихте посетили (било то и отново, тъй като тези точки вероятно не са изцяло непознати за повечето от вас).
Цигов Чарк
Дори в дъждовно и мрачно време целият район е просто… магичен. Може би даже повече в дъждовно и мрачно време, сега като се замисля. Остротата на студения вятър от езерото, свежият аромат на иглолистните, зеленият цвят, който изпълва очите ти, накъдето и да се обърнеш, всичко това прави дори еднодневния престой (какъвто беше в моя случай), засищащ. Бяхме отседнали в една виличка в Цигов Чарк, от която се откриваше прекрасна гледка към язовира, от където можеш да наблюдаваш изгрева, проблясващ измежду приплъзващата се мъгла по повърхността на водата в ранното утро.
Един ден е нищо време, но напълно достатъчно, за да ѝ омръзне на Ванеса (и Луната ѝ в Овен) да гледа облаци и тиха и спокойна вода, затова реших да се поразходя малко надолу по улицата и открих urbex опция за забавление, нещо, което никога не отказвам. Няколко гигантски изоставени, недостроени хотели стояха грозно и заплашително на метри от брега. Отвсякъде течеше вода, вътре по етажите имаше мъх, а навън рушащи се фасади (къде неволно, къде с малко помощ от мен и моята деструктивна природа), а когато се качиш на някой от високите етажи се откриваше гледка, с каквато дори вилата, макар разположена високо, не можеше да се похвали. И макар, че urbex е страст за мен, важно е да кажа, че подобни „разходки“ са потенциално опасни, включително нелегални в някои (повечето) случаи, тъй като дори изоставена, сградата е все пак нечия собственост.
Щастлива съм също да съобщя, че хотел Солария също се оказа прекрасно място.
Леглото е удобно, колата е стабилна на пътя и в движение, но дори да не беше – така или иначе съм от хората, които заспиват прави, ако е дошъл моментът (което може да се случи и три пъти на ден, в зависимост от количеството социални контакти), затова нямах проблем да кажа „Jesus, take the wheel“ или в случая – да дам ключа на човека, с когото пътувах и да си дремна спокойно, зареждайки се за следващата ни спирка.
ПП: Как се спи със затворена уста?
Русе
Досега не бях прекарвала повече от два часа в Русе, винаги преминавах през него транзитно след пътуване извън България, но понеже имах гид кореняк, нямаше как да изпусна шанса да видя това, което града можеше да предложи. Бях спечелена още в първите няколко минути, когато разбрах, че любимото място за срещи на русенци се казва… „Лайното„. Не мисля да влизам в екзистенциални размишления за произхода на името на тази точка в центъра на града, проучих – предположенията са десетки, най-важното е, че се почувствах неимоверно социално и културно обогатена и изпълних дълга си да споделя ценното си знание с всички вас. Thank me later.
Пешеходната зона, която толкова ми липсва в моето родно Велико Търново е осеяна с детайлни и цветни здания, които са наслада за окото. Не съм отявлен фен на исторически обекти, нито съм наясно с културното наследство на който и да е град или държава, но архитектурата винаги мога да оценя, чисто като творец и естет. Затова и в следващата снимка съм скрила няколко рекламни надписа, които не се вписват в идеята ми естетика.
В този ред на мисли, сетих се че и в София едни от най-красивите сгради са „нацъфкани“ с рекламни пана и светещи табели или пък предоставени (купени? не знам кое е по-лошо) от банки, какъвто е случаят и с тази сграда, което не мога да преценя дали е нужното зло или е просто грешно на всички нива, но… е такова, каквото е.
Няма проблем. Ще примижа леко, надписът ще се загуби и всичко останало ще остане все така изящно и ментово зелено.
Вечерта централните улици се оживяват, а топлата светлина на нощните лампи прави всичко още по-красиво и романтично. Обичам градове, в които всеки поглед е картина.
Като човек с Луна в Овен едно от най-важните неща в живота ми са first-time-experience-ите („fte“ ще е абревиатурата, която ще срещате и занапред) и в Русе имах няколко такива. За пръв път бях в заведение, в което имаше маса с люлки. „Столът“ беше, в общи линии, дъска на вериги. Странно, но прекрасно и вероятно изключително изнервящо преживяване за жената, която седеше зад мен на обикновен стол, гледайки ме как се суча и засилвам, като петгодишно дете, удряйки се в масата по десет пъти в минута.
Другият ftе беше ходенето по плочки в езерото в парк Липник, което беше dream-like & exciting & nerve-racking едновремнно. Любимата ми категория преживявания. Ако не бях в компанията на плувец най-вероятно нямаше да рискувам да подскачам така смело по тях, тъй като аз самата „мога да плувам“ само когато дъното е видимо.
Самият парк е може би най-прекрасната част от Русе, защото е толкова диво и тихо, в същото време – сигурно. Чуваш единствено птици, вятъра преминаващ през короните на високите дървета, както и стъпките си по приказните алеи.
Не успяхме да го обиколим целия, но със сигуност ще се върна, за да го направя, защото знам, че има много още какво да видя, отвъд мостчетата, беседките, къщичките и смешните козички, на които дадох да хрупат зеле.
Имам и малко видео материал от освежаващия и топъл Майски дъжд.
Още нещо интересно, което лично намирам за изключително свежа идея е фактът, че всички блокове в Русе си имат специфични имена, а не са с цифри и букви, както в повечето градове. Казах си, че задължително трябва да отида да се снимам с блок „Космос“ (Космос ЕДНО, всъщност, защото всички знаем, че са много повече), но в списъка ми имаше още интересни и причудливи имена, като например: „Единство“, „Аврора“, „Комуна“, „Простор“, „Космонавт“, „Слънце“, „Романтика“, „Щастие“, „Заря“, „Бодрост“, „Първа пролет“, „Ударник“, „Възраждане“, „Хоризонт“ и др.
Още един приятен вариант за отмора е човек да се паркира максимално близо до реката, особено ако в месец, в който всичко цъфти в прекрасни цветове, а навън все още не е смъртно горещо. С колата успях да сляза почти до самия бряг, отворих багажника и си имах лична стая с гледка към Дунав.
На няколко метра, зад мен бяха ЖП линиите, които макар обикновено да носят един леко злокобен и самоубийствен vibe, в този случай бяха повод за много снимки, заради любимите ми макове, които бяха навсякъде.
Разходихме се и до хотел/ресторант Люляка, отново на брега на Дунав, друго любимо място на мнозина, което обаче уви – не работеше. За малкото време, в което бях в града успях да видя достатъчно много места, които наистина ми харесаха, но най-важното за мен в един град безспорно е… атмосферата. Не мога да определя как точно да дефинирам този „критерий“, но нека просто кажем, че има места, с които резонирам и места, които не чувствам, независимо от това, което предлагат. Русе за мен е от първите, със сигурност, тъй като през цялото време се чувствах на правилното място и се надявам скоро отново да имам път натам, може пък и да е по работа, тъй като срещнах и поговорих с немалко хора, които се зарадваха да ме видят в родния им град.
Пловдив
Имам лек страх да призная, че Пловдив, за мен лично, винаги е бил от втория тип градове. Пловдив предлага много и хората масово го обичат безкрайно, но с него аз… така и не успях да се свържа. Нямам лоши спомени от града, видяла съм повечето, ако не и всички ключови локации и забележителности и ги намирам за впечатляващи, хората ми допадат също, просто въпросната „атмосфера“ сякаш не е моята. Последното ми посещение там обаче беше запомнящо се, тъй като моите приятели се бяха настанили в един доста интересен хотел – „Yes for you“.
Направен с вкус и много фин усет, останах очарована от всичко. Можех да прекарам целия си следобед в мъничката вътрешна градина, под сянката на белите рози, или пък в common space-а, в който можете да се съберете с цялата компания. Етажите и стаите са сравнително малки, но уютни, а и все пак сте в самия център на града, на минути от Капана. Най-странното/интересно/ужасяващо нещо (в зависимост от това какъв човек сте) са тоалетните и банята в апартаментите. Отделна стая са, но не точно, защото стените са от… стъкло. Следователно или трябва да си наемете самостоятелна стая или човека, с когото ще я делите е хубаво да сте си много близки, защото личното пространство определено не е опция.
Отвъд добре познатите забележителности в Пловдив, с приятели решихме да отидем да видим и „пеещите фонтани“, които за наш „късмет“ определено не бяха в кондиция за музика въпросната вечер. Бяха красиви, nonetheless, да не говорим, че загрели с няколко коктейла ние попяхме доволно, вместо тях.
На връщане се отбихме и през комплекс Старосел, за едно бързо хапване, преди да се разделим, който няма как да не спомена тук не заради храната (която беше вкусна и обилна), не заради обстановката (която беше изключително красива), а заради животните. Нали знаете как в крайпътните заведения, а понякога и в градските с градина, често между масите се мотае някоя котка, чакаща някой да ѝ хвърли нещичко? В ресторанта на открито в Старосел е същото, само че между масите се разхожда… паун.
В градините на комплекса се разхождат няколко мъжки и няколко женски пауна, които на всеки пет минути издават звуци, от които подскачаш първоначално, а след половин час вече се опитваш да имитираш (безуспешно). Женските, които са по-малко цветни, са тези, които се навъртат около масите и хапват почти всичко, което им хвърлиш. Уникално красиви са, но някак… отдалеч. Иска ти се да ги приближиш, но изпитваш нещо между страхопочитание и примитивна, първична паника, защото птиците са си птици и са непредвидими, а тези са големи и имат клюн и по някаква незнайна причина кучешките зъби изглеждат безобидни пред него. Това изживяване категорично влиза в списъка със firsts!
Зелин
Зелин е нещо като „вилна зона“ в близост до Ботевград, позната е на някои и като „Летовището“. Районът е много красив, а къщичките са китни, с дворове изпълнени с цветя и зеленина. Една от тях е на моя близка приятелка, като мястото е достъпно и като coworking space и често ѝ гостуваме с компанията ми, защото изживяването винаги е обогатяващо и освежаващо. Особено последният път, когато въоръжени с водни пистолети се гонехме по двора, под звуците на джаз и суинг, докато не станахме целите вир-вода…
Малко по-нагоре по пътя по улицата над хотел „Чановете“ има и още малко urbex тръпки, като от една от недостроените къщи се откриваше прекрасна гледка към околността. Само щеше да е добре да пропуснем стаята с ужасяващия полегнал пластмасов дядо Коледа, който определено сбърках за труп в първата секунда. Или пък не, част от тръпката е!
Обръщайки посоката за малко по-горски преживявания се отбихме (и спонтанно почистихме, защото имаше доста изоставени неща там) до една беседка, която е на около десетина минути пеша от чешмата на Стубеля. Ние пристигнахме по залез слънце, но ако имахме повече време със сигурност бих останала, защото местенцето беше приятно, тихо, закътано и много подходящо за пикник.
Когато сме в района няма как да не посетим и Ботевград и по-специално – „Плодчето“, където освен свежите плодови смутита, човек може да се наслади на многото свежи рисунки из цялото заведение, като любимите ми са тези малки измишляфчета!
Цвети, нашият гид, държеше да отидем и до каменните къщички около Луковит.
Те са на няколко места, затова не мога да ви дам точна локация, но могат да се открият лесно с един google search. Определено беше fte, защото имах чувството, че се потапям в изцяло нов свят, от който не ми се излизаше. Плаваща къщичка в центъра на езерото. Зелени покриви, посяти с лалета и други ухайни и пъстри цветя. Каменни скулптури на всяка крачка. Цялото място създава усещане за сет от филм за феи, гноми или хобити and if that’s your thing, you’re going to love it!
Не знам дали работи и като хотел за настаняване, защото не е съвсем достроено, но може би в някакъв момент и това вероятно ще е опция. Би било добра уикенд дестинация за почивка.
Река Росица
Това не е точно дестинация, защото всъщност бяхме отседнали в Кръвеник, a пътувахме към Bedouin Forest Carnival, но най-силни картини и спомени ми останаха по пътя от село Горна Росица до село Стоките, защото тези около 20 километра са все в завойчета, които се движат успоредно с реката и честно, още не знам как не се цопнах със Солария в нея, защото гледах навсякъде другаде, но не и в пътя. Беше като извадено от приказка!
За малко се отбихме и до Априлци и „Тихият кът“ там, където се натъпкахме… добре – аз, се нахраних малко повече от нужното, но за щастие…
… Солария беше там, за да ме поеме в прегръдките си и успях да дремна половин час, преди да продължа с пътешествието си.
Бузлуджа
Планът беше да отидем да „ядем боровинки на корем на Бузлуджа“, но след няколко поредни неуспешни и заети с други ангажименти уикенда, все пак решихме да отидем поне до Етъра и Габрово в ден, в който до обяд бях… буквално болна, с изключително ниско кръвно и световъртеж. Жегата не прощава. Хапнах, пийнах, легнах да поспя и се събудих след няколко часа живнала, готова за път. Мислехме, че ще е късно да свършим всичко, но успяхме да се разходим и в Етъра (което съм правила и преди, макар преди повече от десет години) и веднага след това се отправихме към Бузлуджа. С леки притеснения, тъй имах спомени от това място, които не исках да възраждам…
Стигнахме до долната част при „Факлите“ и отбихме с колата за малко. За секунда преживях всичко и се върнах в миналото, но някак успях да изляза навреме, преди да си опропастя цялото преживяване. Не „някак„, до голяма степен с помощта на човека, с когото бях, който незнайно все още за мен как, има способността да събужда покой и лекота в трескавата ми глава. С фокус „боровинки!“ продължихме нагоре и… за съжаление се оказа, че сме ги изпуснали. Седмица по-рано и може би щяхме да се насладим на дива, плодова, следобедна закуска, но това ще остане за някой следващ път. I’m in no rush. Вместо това полежах на поляните, в ароматните билки и цветя, и се „запасих“ със спомени за вятър и хлад, на фона на адската жега в градовете долу в равнината.
В момента на Бузлуджа има охрана, но преди е било възможно да се влезе (speaking of the ultimate urbex!) в самата сграда, както и в кулата, с възможност да се качиш до самия ѝ връх. Човекът, с когото бях го беше правил и ми разказа детайлно за непрогледния мрак и тясното пространство по пътя нагоре, което отказа на секундата дори и моята жадуваща екстремност душа. С две думи, бях успокоена, че нямаше как да влезем сега. А отвън – гледката, усещането, залязващото Слънце, всичко това беше повече от достатъчно…
Хъмовете блестяха, а поляните се движеха, като живи от силните ветрове.
Малко след това отидохме и до ветрогенераторите, които се виждаха в далечината и ако трябва да съм напълно честна, това беше абсолютният highlight на това пътуване. Да, знам, странна съм, на фона на невероятна природа избирам да се насладя на парче метал, но… не знам как да го опиша. Нещо в това да си на метри разстояние от машина, измислена, създадена и сглобена от човек, която е висока над 40 метра и се движи непрекъснато, създаваща най-странния звук, докато крилата порят въздуха, е просто fascinating за мен.
Творецът е създал природата и тя е най-прекрасното творение в този свят, но човекът, този малък „Бог“, понякога също твори уникални неща, които смачкват мозъка ми с грандиозността и възможностите си. Впечатлява ме не просто изпълнението, но и се вдъхновявам, защото виждам, че стига да имаш идея в главата си, полагайки труд, усилия и време, свързвайки се с другите и обединявайки сили, можеш да постигнеш и построиш… всичко. Наистина всичко. Самият паметник на Бузлуджа, макар с различна история и неособената си функционалност в момента, е отново пример за същото.
Слизайки по другия път (този в посока село Крън, защото както казах, не си падам по повторенията, особено ако трябва да са в един ден), преди кръстовището, където е паметникът на Димитър Благоев, в летните месеци може да се насладите на лавандулови полета, любима фото дестинация на всички жени.
Като представител на този пол, макар да не личи от поведението ми в определени моменти, нямаше как да не спра, за да се разходя из лилавите туфички, снимайки небето по залез, докато… някой снимаше мен, без дори да подозирам.
Велико Търново
Това няма да е единственото включване от родния ми град, защото макар основните забележителности да са добре познати на повечето пътуващи хора, има и такива, които не са, а са били места, на които съм прекарвала доста време, като дете и по-късно, като тийн с приятели. Не са специфични с архитектурата или историята си, по-скоро с уединението и природата си, с лек привкус на човешка намеса, за цвят!
Едно от тези места е изоставената хижа до къщичката на Алпиниста. До нея все още може да се стига с кола, въпреки че има доста опасни камъни, както и високи треви лятото, затова човек трябва да е подготвен с висока кола и високи обувки (нямам предвид на ток, а над глезените).
Времето сякаш е спряло там. Няма шум, няма глъч, в града си – виждаш го, на една ръка разстояние е, но все пак си отделен и всъщност по-скоро в гората. Залезите също са пленяващи, но не препоръчвам да се остава там след тях, защото рязко се превръща в изключително злокобно място, независимо дали си сам или с компания…
Side quest: Потърсете и сe снимайте с най-готиния графит, който гласи „Обичам баба“ <3
Друго по-малко известно място, но също толкова приятно и уединено е къщичката до реката, долу до бента, който се намира до ЖП Пансиона. Тя е сравнително прясно попълнение, беше изградена по чуждестранна програма свързана с архитектура и оставена на произвола, бързо след нея. Правилото с високите обувки, заради високите треви важи с пълна сила и за това място.
Преди време нарисувах с шаблон рибки по дъските на пода, не знам дали още са там, но можете да проверите сами и да им пратите поздрави от другата рибка, която не знам как още не е намерила време да ги посети…
And never forget, приключенията, пътуванията, забележителностите, дестинциите,
те не са центъра на преживяването.
Центърът сте вие.
Цинизмът и вечната жажда за „повече“ е донякъде в природата ни, но е подсилена и вменена ни от хората, които се ползват от тази човешка слабост. Можем да не се поддаваме на тази фалшива идея за съвършенство и вечно тичане към местата, на които смятаме, че „тревата е по-зелена„. Стига да имаме очите, които успяват да видят магията дори в най-малките неща, не е нужно дори да излизаме от квартала си, за да усетим прилив на живот, любов и благодарност към съществуването си в този свят. Светът на детето е приказен, защото то го прави такъв с мислите си. Не губете тази част от себе си и я пазете с цената на живота си, защото точно тя го прави вълшебен.
