Винаги съм се чудела защо лятото е сезонът отреден за почивки и пътувания, при положение, че са месеци, в които човек едвам диша. После се сетих, че не съм нормален човек и повечето хора се наслаждават на топлото време, вместо да се опитват да се заровят в дупка в земята, докато дойде есента.
Дори и с такова възприятие обаче, желанието за разнообразие и динамика не ми даде мира, независимо от температурите, така че успях за отрицателно време да събера още няколко (добре познати на повечето хора) места за серията ми „Седемте“.
Искър-Панега
Цялата екопътека е всъщност лека, сравнително кратка и много приятна разходка, която не изисква особена подготовка (освен задължителните репеленти и евентуално – шапка, която да ви пази от слънцето).
Магическият момент в тази разходка не бяха приказните гледки над реката, нито дървеният мост, който върви плътно до скалата, моят дъх спря, когато видях десетките водни кончета, наредени по перилата. Бяха сини, жълти, зелени, кафяви, имаше толкова различни видове, че просто исках да остана там завинаги и да наблюдавам как крилете им блестят на светлината…
Рядко ходя на известни места, природни или създадени от човека, за да видя основните забележителности. Моите спомени и моменти на пълна наслада най-често дори не са обвързани с конкретното място, а с възможността за няколко секунди или минути да… забравя коя съм и къде съм, сливайки се с това, което изживявам или наблюдавам. Стъпките ми по този мост, осеян с водни кончета беше един такъв момент, който се надявам съзнанието ми да пази дълги години.
Бяла Река
За рождения ден на Рачето в компанията ни се пуснахме към Бяла река, отсядайки във Вила Маркиза, която се оказа… вълшебно място. На два етажа, с две спални, с по две легла, удобно, чисто и уютно. Имаше малка, сладка кухня, в която си сготвихме вечеря, имаше двор с люлки и хамаци, на които си пях Дисни песни цял следобед, имаше външна камина, където опекохме зеленчуци, също така се запасих със светещи балони за подходяща празнична атмосфера и вечерта скалъпих някаква странна cheesecake-оподобна торта (винаги в последния момент и с нулева подготовка, защото съм много добър приятел), която за радост се хареса много. Все си мисля… ако можехме да си живеем така, всички заедно, всеки ден, щеше да е много хубаво… …
…
… и евентуално скучно, защото щях да поискам нещо ново след една седмица. АNYWAY!
„Басейнът на къщата“ беше най-хубавата (за мен) част, защото беше нужно единствено да прекосиш поляната пред вилата, да влезеш в гората и под мостчето тече най-бистрата (студена!) вода, а дъното е осеяно с гладки, блестящи камъчета и тук-там някое приплъзващо се речно раче.
Горските поточета и плитки реки са натуралната ми среда, заради десетките сини феички, които летят във всички посоки, заради чистата и плитка вода и не на последно място – шарената сянка навсякъде.
И макар човек да не може да издържа дълго на температурата на водата, дори когато свикне, определено бих прекарала летните си дни в гората, вместо на плажа, във вечно търсене на онова чувство, за което споменах по-горе. В конкретния случай беше моментът, в който легнах по гръб и студената вода сякаш мина през мен и „изми“ и последната тревога от съзнанието и тялото ми. Природен, леден душ, насред зеленината, толкова ободряващ и съживяващ, че нищо не може да се сравни с него.
Разходихме се и по екопътеката „Бяла река“, която отново бих казала, че е сравнително лека, доста красива и приятна, с редуващите се открити места и сенчести пътечки.
Единственото ми предупреждение за местността е – пътят до нея е черен (всъщност бял, защото е прашно и каменисто) за около шест-седем километра. Това, както е минус обаче, така е и плюс, защото колкото по-трудно достъпно е едно място, толкова по-диво и чисто остава. А в случай, че някога отседнете в тази вила, пратете поздрави на двете костенурки в двора, които… много обичат грозде!
Замъкът в Равадиново
За това място не бях чувала и когато приятелят ми ми го предложи, очите ми веднага светнаха, защото съм си nerd и съм изяла всички книги за Хари Потър по няколко пъти, следователно изречения, в които присъстват замъци и дракони винаги ме заинтригуват и си казах, че е задължително да посетя замъка „влюбен във вятъра“. Паднах от високо, разбира се, когато в няколко сайта прочетох за произхода и историята му и осъзнах колко бутафорно ще бъде всичко, което ще видя и така почти разочарована и обезкуражена… все пак реших да му дам шанс.
Не съжалих. Имам немалко снимков материал, но не искам да отнемам от изживяването, затова умишлено не споделям всичко от местата, за които пиша. Това е на метри след входа…
Истината е, че това място беше една от най-поддържаните и красиви градини, които някога съм виждала, ботаническата в Балчик ряпа да яде. Всичко беше в цветя, имаше цъфтящи храсти и дървета, имаше вода, езеро, фонтани, свободно движещи се животни, черни лебеди, коне…
Архитектурата беше магическа в някои части и леко нелепа в други, но въпреки всичко десетките скулптури и обрасли с бръшлян фасади и входове създаваха усещане, че си на сет на фантастичен филм от рода на „Хобит“ или „Хрониките на Нарния“.
Дотолкова бях захласната по интересните прозорци на основните сгради, че се пребих, като куче, спъвайки се в циментово блокче по една от алеите, така че това е едно предупреждение от мен, в случай, че сте малки (големи) рибли и очите (и главата ви) е все в облаците. Представях си как на това място може да се направи събитие, в което всички да са облечени тематично с рокли и костюми от викторианската епоха и се разискват теми, актуални за тези времена. И макар да липсваше „автентичност“ и „истинска история“ в самото място, все пак беше вълшебно и романтичната ми душа го оцени.
Плочките и камъните бяха в прекрасен тюркоаз, като имаше и места, в които виждаш, че някой е положил една идея повече усилия и въображение, отколкото просто да извършва нечия поръчка, като например тези шарени стъклени камъчета, които запълват пространството между големите камъни.
Единствената ми сериозна забележка е кучето, което видях вързано на синджир, в малко по-забутаната част от градината. Отидох да го видя и нагушкам, но не знаех какво друго мога да направя. Понякога просто ми се иска хората да разберат, че един метър радиус не е достатъчен, за да живее което и да е живо същество пълноценно. Чакам деня, в който човечеството ще спре да слага клетки, решетки и вериги и да смята това за правилно и нужно… но първо ще е нужно да се случи в личния живот на всеки, уви няма как да е по-рано…
Ропотамо
Разходката с лодка по Ропотамо, спонтанна идея на приятелят ми, беше една от най-качествените „водени“ медитации, които съм имала през последните години. Тишината. Спокойствието. Зеленината. Птиците (земеродното рибарче), които съм виждала само на картинка, когато бях малка и майка ми ми купуваше енциклопедии за животни, които разлиствах с часове, любувайки се на ярките цветове. Не можех да повярвам, че ги виждам на живо и то толкова близо до мен, не в клетка, не препарирани, а живи – в естествената им среда, сред природата. А хората казват, че „няма пълно щастие„…
Иракли и Емине
Близките ми знаят, че аз + море, това е неочаквано ужасяваща комбинация. Не се пека на слънце, не мога да съм сред много хора, не мога да плувам, вълните и мащаба на морето ме ужасяват, както и всичко, което плува из него, мисля постоянно за това какво има по дъното или как мъртво течение ще ме отнесе, не желая да се давя, не обичам чувството на солена вода и налепен мокър пясък по кожата ми… … мисля, че е достатъчно, но мога да продължа. Нека просто кажем, че не съм „морски човек“.
При все това, не знам какво стана тази година, защото това лято успях да бъда не веднъж, а четири пъти на плаж. Още по-странното – мисля, че ми хареса. Не го отдавам на самото изживяване, по-скоро беше човека, с когото бях там и удоволствието, което изпитвах през него и това колко той обича морето и слънцето. Един от плюсовете на емпатията – да съпреживяваш нещо с някого, което не успяваш да видиш, оцениш или дори разбереш, когато си сам. До края на живота си ще си свидетел на хиляди красиви мигове, моментите на истинско щастие обаче зависят от това дали успяваш да им се насладиш и да ги допуснеш в себе си, дори когато са ти чужди.
Иракли си има всичко. Има си плаж с водорасли и зелени вълни, има си плитка част с кристално чиста вода и фин пясък, има си „детски плаж“ извън морето, има си и скалисти области с повече камъни, миди и рапани, има си диви зони, без хора, има и по-населена част, има си и бар със студена бира, въобще – влак е за всякакъв тип пътници.
И понеже беше близо, решихме да се разходим до нос Емине, който със сигурност заслужава да е крайна точка на така известния преход Ком – Емине. Бяхме там по залез слънце и мисля, че няма по-добро време, в което човек да попие тази необятност и усещане за безкрайна шир.
На такива места често има и много интересни растителни видове (на снимката е билката бодлив челядник), въпреки че все още не съм се качила до място, където да открия цветето, което търся от много време, а имено – защитеният, див еделвайс.
Созопол
Забравям. Всичко. Постоянно. Дар и проклятие е. Дар е, защото всяко място и човек и дори предмет, мога да изживея, сякаш това е първата ни среща, но е и проклятие, защото някои неща е хубаво да помниш. Интересното е, че имам спомен, че съм била в града преди много години, но когато стъпих в Созопол тази година, всичко ми беше ново. Дали е защото имам памет на плодова мушица или съм се объркала и дори не помня, че не съм стъпвала там, не знам, но е и без значение, защото ще помня тези два дни дълго време (каквото и да означава това). Беше. Толкова. Красиво.
Рядко искам да се връщам някъде, където съвсем скоро съм била, но със сигурност не ми беше достатъчно времето там. Дори си мисля, че е един от малкото морски градове в България, в които с удоволствие бих поживяла известно време. Другият, разбира се, е островният Несебър, по-специално стария град, в който всъщност съм била почти една година и е един от най-хубавите спомени, които живеят в сърцето ми до ден днешен.
В Созопол определено има някаква магия. Може би е в множеството места, където можеш просто да седнеш, да наблюдаваш цветовете и светлините пред себе си и да оставиш съзнанието ти да твори, да създава, да рисува и да те кара да пишеш, пишеш, пишеш… без да усещаш как времето минава.
Има я и „Малката Текила“, където изпих два шота боровинков Tatratea (предостатъчни да усмъртят чувствителен човек, като мен, който почти никога не пие) и танцувах, без да спра половин-един час. Всяка следваща песен ме караше да остана, сякаш ги бяха наредили специално за мен, как да не вярвам в солипсизма? Като цяло малко места и барове ми дават пространството, въздуха и точната музика, за да се отпусна да се забавлявам, затова споменавам този тук. И защото ми липсва и искам пак. *тропа с крак*
Бедуин
В предишната част на „Седемте“ ви споменах за местността, около река Росица, а именно там, в близост до Априлци, се срещнах с мои близки приятели, за един спокоен и приятен следобед в Bedouin Forest Residence. Приказно местенце в гората, което е направено с много любов и много работа, заслужаващо доброто си име сред хората. Храната винаги е на ниво, важна добавка! Правят също така приятни летни фестивали веднъж-два пъти годишно, съвсем скоро приключи Lost Gipsy Land, затова си струва човек да хвърля по едно око, за да следи активностите на мястото, защото са все интересни и една идея по-различни от това, с което всички сме свикнали.
All in all, докато завършвам втората серия, вече имам достатъчно материал и за трета статия, но всичко с времето си. Важното е да не спираме да държим очите си широко отворени за всичко ново, което светът може да ни предложи и най-вече – когато вратите се отварят пред нас, да не се чудим и премисляме, а да скачаме. Животът е твърде кратък, за да не изхарчиш всичките си пари за гориво 😀
