Сънувах, че вървя по улицата и държа за ръка любовта на живота си. Усещах в сърцето си, че съм изпълнена с любов и благодарност, че сме се открили. Че съм Цяла. Тя беше слабичка, висока, русолява, а аз бях две крачки, зад нея. Водеше ме някъде. Движеше се леко, като по облаци. Косата ѝ блестеше на слънцето, а морските къдрици подскачаха при всяка стъпка. В следващия момент се обърна към мен и видях…
че тя беше…
мен.
Не знаех аз коя съм, ако тя беше Ванеса, но за пръв път я виждах отстрани и нещо в мен се счупи. Усетих толкова силна вина, защото докато ме гледаше усмихната, със сияещи, изпълнени с ентусиазъм очи, като на дете, изпитах силна нужда да ѝ се извиня. Да върна всички думи, които някога са я наранявали, които съм мислела или казвала. „Не си достатъчно“, „Трябва да качиш някой килограм, като скелет си“, „Отслабни, отпуснала си се твърде много“, „По-хубава си, като си с грим“, „Гримът те състарява“, „Бедрата ти имат нужда от работа“, „Лицето ти не е съвсем пропорционално“, „Очите ти са тъжни и натъжават“, „Май вече имаш бръчици, остаряваш“, „Трябва да се харесаш, не бъди себе си, да си себе си е отблъскващо“, „Косата ти не е хубава в естествените си чупки, трябва да я къдриш или изправяш винаги“, „Не се усмихвай много, зъбите ти са криви“, „Смехът ти е странен“, „Кожата ти ще е вечно проблемна“, „Изглеждаш зле в тези дрехи“, „Ще си харесвана, само докато си млада“… „Всички ще си тръгват в някакъв момент“… и толкова… толкова много други реплики.
И всичко това, звучейки ми рационално в ежедневието, сякаш ми звучеше абсурдно в онзи момент. В момента, в който тя стоеше пред мен, щастлива, чиста, с очи пълни с любов… за мен. Обичаше ме. Гледаше ме, сякаш съм най-специалния човек в този свят. Държеше моята ръка. Търсеше моя поглед. Беше прекрасна. Единствена по рода си. Никой не можеше да се доближи до това, което е тя, но усещах, че се срамува. Че не е напълно отпусната и внимава… да не би да сгреши с нещо и да я отблъсна. Да я нараня, както се е случвало в миналото ѝ. Ужасно се гневях на идеята, че някой може да е груб с нея, как смееше, тя не би наранила никого! А ето ме. Лицемер. Държах най-острите ножове и ги пазех за слабите ѝ моменти, в които да я срежа с някоя реплика, която да помни вечно. Толкова много исках да ѝ се извиня и не знаех как. Да ѝ кажа да забрави всичко, което някога съм казвала, но виждах как белезите по тялото ѝ я връщаха все към тези моменти. Припомняше си ги регулярно. Вярваше в лъжите, вярваше на тези черни, тежки думи. И докато се усетя… просто я прегърнах.
Усетих колко е мека кожата ѝ, колко свежо ухае, колко е крехко тялото ѝ. Исках да ѝ кажа толкова неща. Да ѝ кажа „Извинявай, ако някога съм те наранявала с думи или действия. Никой не е перфектен в този свят, но истински красивите хора са тези, които обичат. А ти обичаш. Много. Голямото ти сърце те прави перфектна. Надявам се знаеш, че заслужаваш повече, че заслужавам да не ми простиш, че трябва да бъдеш само около хора, които те обичат и оценяват точно такава, каквато си, защото си… добра. И си мислиш, че не си добра, защото си отблъснала няколко човека в живота си, които са породили страх в теб с думите и действията си. Не си лош човек, заради това. Важно е да го правиш, важно е да се пазиш, хора, като теб трябва да внимават, вярват твърде много в хубавото в другите и макар то да е там… невинаги е изборът на човека отсреща. И когато не е, не е нужно да търпиш. Не е нужно да чакаш да се появи. Бъди мила със себе си, моля те, обещай ми. И се грижи за себе си. И бъди, каквото искаш да бъдеш, обличай се както искаш, изглеждай по сто различни начина, защото с гладка кожа или с бръчици, около очите, ти пак ще си този обичащ човек, който си, и това е важното.“
В съня ми не казах нищо, просто продължавах да я прегръщам. Помня, че изпитвах болезнена нужда да я държа в ръцете си вечно, за да я пазя… макар да осъзнавах, че най-често щеше да ми се налага да я пазя от нея/мен самата.