Какво ли е да си цветен, вместо прозрачен?
Какво ли е да ти предложат топъл шоколад, а ти да отвърнеш „Не, благодаря, за мен нека е кафе“?
Колко ли щеше да е лесно всичко, ако всичко не беше валидна опция?
Как ли се чувстват хората, за които краят е край?
Сигурно е хубаво да обичаш това, което си, вместо да обичаш фантазията на човека, когото обичаш, за теб.
Какво ли е да вярваш във всяка дума, която излезе от устата ти?
Какво ли е да не взимаш предвид всяка дума, която излезе от устата на друг?
Какво ли е времето, градът, хората, храната, да не те променят от черно до бяло на всеки пет секунди?
Какво ли е да не си герой от филм, да няма фонова музика, листата да не падат на забавен кадър?
Сигурно животът е по-различен, когато очите ти не се пълнят със сълзи с причина или без.
Сигурно е хубаво сълзите да означават само тъга, а не дъга от емоции, преливащи една в друга.
Какво ли е да не потъваш във фалшиви спомени и илюзии за миналото, настоящето и бъдещето?
Какво ли е да знаеш какво искаш и да знаеш, че го искаш и утре?
Какво ли е да си сто процента там, където си, а не отново някъде другаде в главата си?
Какво ли е да имаш посока и да не те дърпа чуждата?
Какво ли е да знаеш кой си днес и кой ще бъдеш утре?
Какво ли е да чувстваш само собствените си чувства?
Какво ли е посоката ти да е ясна и другите да не са фактор?
По-лесно ли е да си нещо, вместо всичко, превръщайки се в нищо?

Ако знаеш какво е да си цял, да си тук, ела, седни до мен…
искам да усетя какво е.
Поне за момент.