Кое е по-хубаво, да си себецентриран или винаги да гледаш първо другите? Повечето хора веднага ще кажат: второто. По-благородното. По-правилното. По-доброто.
Защо тогава се чувствам по-добре, около себецентрирани хора, отколкото около другите, които „винаги мислят за мен“?
Ето няколко причини:
Себецентрираният човек не се бърка в живота на другите, не сплетничи, не разпитва, не любопитства, не се вълнува, той може с часове да ти разказва за себе си.
Себецентрираният човек може да не ти обръща особено внимание, рядко вижда или се фокусира върху талантите ти, но и не те гледа под лупа, не ти търси проблеми, кусури, не те поучава. Не желае и да дълбае в теб, искайки да те опознае, това е прахосване на време, предпочита да се фокусира върху себе си.
Себецентрираният човек не се нуждае от теб, за да е щастлив, никога не става лепкав, никога не ти създава усещане, че трябва да избягаш от него, защото ти виси на врата.
Себецентрираният човек не е горделив, той не се интересува какво мислят другите и дали се шегуват на негов гръб, въобще не му дреме, следователно ти си свободен също от това вечно да си „мериш приказките“.
Себецентрираният човек не те ангажира с въпроси, които трябва да разрешаваш свързани с неговия живот, не е объркан и нерешителен, надали ще ти се наложи някога от нещо да го спасяваш. Дори да искаш, не можеш, той слуша само себе си.
Себецентрираният човек никога няма да ти вменява вина, защото той никога не би направил нещо, което не иска, жертвайки се.
Себецентрираният човек не е недоволен, защото не прекарва времето си в това да съди другите и да оценява постъпките им. Настроението му не зависи от обстоятелствата.
Себецентрираният човек е по-интуитивен по природа, защото външни мнения и привички не биха го разклатили от поставената му от него самия цел, затова може да те вдъхновява с това как никога не следва утъпкани пътеки.
И най-дразнещото за всички качество на себецентрирания човек, което аз лично обожавам – вие не сте фактор в живота му, не е важно ако не го одобрявате, нито обожествявате.
Хората мразят безсилието, искат да имат власт над другите, да могат да контролират мислите и чувствата им с поведението си.
Себецентрираният човек не може да манипулирате, вашите действия остават незабелязани. И ако решите да си тръгнете, не го разстройвате, защото нямате нищо, от което той да има болезнена нужда, всичко си е в него. Той следва единствено вътрешния си компас, което вбесява всеки контролиращ човек.
Всички хора, които съм срещала в живота си, които са се описвали с думите „мисля винаги за другите първо“ и „умея да усещам хората“ са били по-скоро емоционално тежки, нуждаещи се, критични, пасивно агресивни, пълни с очаквания, които не ти споделят, но очакват да изпълниш, неуверени и вечно объркани и пълни с толкова прикрита гордост, че в компанията им започваш да се чувстваш изцеден след десетата минута.
Нека има повече себецентрирани хора в този свят, това си пожелавам.
Любов към себе си било различно от себецентриране… айде бе.