Извън дълбокото…

„Повърхностен“ е неприятна дума. Дума, която хората генерално не искат да чуват насочена към тях. И аз мислех така, но напоследък думата бих приела, като комплимент. Повърхностна. Колко би било хубаво да не съм само в дълбокото. Там, където думите имат толкова много потенциални значения. Където действията и корените им се търсят с дни от трескавото съзнание на водолаза. Където мислите се въртят, като виенско колело, отново и отново горе е долу, после ляво е дясно и накрая водовъртежа започва отначало. Колко е повърхностно бялото да е бяло, черното да е черно, миналото да е минало, а аз да съм в настоящето. Колко би било хубаво да виждам всичко такова, каквото е, без да го разнищвам и броя всеки шев. Колко е леко да плуваш на повърхността, където налягането на водата не те смазва. Където лъчите на слънцето те достигат. Не искам да съм дълбока и мъдра, искам да съм повърхностна и наивна. Глуповато свободна. Приятно заслепена. Изучих мрака, време е да ми е светло.