Където има болка има и любов

Вървейки по Графа забелязвам няколко полицаи, скупчени на едно място, както и събрали се двама-трима минувачи да се суетят, около нещо. Някого. Приближавайки се виждам, че центърът е стар мъж, който слагат на носилка, който трепери в шок, а по главата и лицето му се стича кръв. Спрях, чудейки се дали да се включа по някакъв начин, с каквото мога, но нямаше с какво, всички очевидно чакаха линейка. Продължих бавно напред, подминах ги и започнах да се чудя какво ли се е случило, дали човекът ще е добре, мислех колко е крехко човешкото тяло, доплака ми се (разбира се, риблата в мен) и усетих как влизам в тунела. В тунела, от който трудно се излиза. Мрачен, потискащ и водещ право към бездната на най-големите ми страхове. Познавам това чувство, имам такива тенденции, лесно се обезверявам и бързо ме поглъща тъмнината, но днес… се хванах. Хванах се, докато кракът ми се качваше на този влак и сама се хвърлих извън него, мислейки си „Не и днес. Това не е нещастна сцена, Ванеса, свидетел си на нещо прекрасно. Човек в нужда, уплашен и наранен, който получава грижа, внимание и помощ от няколко човека, които си вършат съвестно работата, както и още няколко странични наблюдателя, които биха помогнали с каквото могат, точно както ти би. Линейката ще пристигне всеки момент, медици ще се погрижат за физическото му здраве, той беше в съзнание, всичко ще бъде наред. Също така нямаше и един минувач, който да не прояви дори за секунда интерес или инициатива да се включи. Интересуваме се. Не сме студен народ, може нещата да не са перфектни, но сме хора, на които им пука един за друг. Защо не виждаш всичко това, а отново тръгна по тъмната пътека, която щеше да те заведе към мисли, които ще те накарат да виждаш света черен? Толкова бързо ли се оставяш да бъдеш потопена от собствените си чувства и страхове?“. Отговорих си „Не“ и се събрах. Обърнах се още веднъж и човекът се усмихваше на хората, около него, дори през болката си. Усещах, че усеща грижата им и това го лекуваше. Стопли и мен, в този иначе студен и мъглив ден. Пиша това, за да ви напомня да не се оставяте на фаталистичните си, страхови сценарии. Изкушаващо е да пропаднеш, но понякога сами може да сте ръката, която ще ви задържи. Улавяйте се, преди да реагирате по същия начин, със същите чувства, мисли и реакции, които отдавна знаете, че не служат нито на вас, нито на хората, около вас, нито на света