С поглед напред, без страх

Липсва ни не човекът, липсва ни че сме били видяни. Срещнали сме светлината си отразена в чуждата. Доброто в теб среща доброто в мен и любовта се ражда. Двете започват да танцуват. Смеят се заедно, всичко виждат с очите на дете; пътуват и срещат десетки хора, виждайки светлото и в тях; гледат звездите, чудейки се какво ли е там горе; плачат заедно, защото болката е винаги обща; учат се и творят, горят вдъхновени. Розовата фаза, всеки я познава. А после? Хората казват, че се променяме. За мен е обратното. Променени сме в началото, когато летим, след това се връщаме към познатите ни навици. Миналото чука на вратата. Старият ни „приятел“ – Страхът, нахлува с взлом. Какво иска? Да си тръгне с мира ни. Започва да играе познатите игри. Излиза през устите ни, като негодувание, обвинения, обиди, гняв. Заразява умовете ни, кара ни да се браним един от друг, да мислим трескаво за това колко е способен човека, когото обичаме, да ни нарани. Гледаме напред, твърде напред, така че да се паникьосаме. Гледаме назад, толкова назад, че всеки близък става враг. Вярваме, но се страхуваме, че сме наивни. Щастливи сме, но мислим, че ще е до време. Всяко противоречие си представяме, че след година ще бъде вече лавина, че може би няма да се справим, че пак живеем в безвремие, без поглед над реалността. Всяка болка и травма става двойна. Чуждите проблеми – наши. Нашите проблеми – товар на гърба на друг. А беше толкова просто… просто се обичахме и виждахме доброто в другия. Светлината. Как да слезем от въртележката, която скоро ще ни изхвърли пребити и обезверени? Как да останем, но да променим съдбата? Или да направим, каквото всички правят – да се примирим? Не желая. Ще те гледам и ще те слушам и ще те следвам, дори когато страхът в мен говори. Омръзна ми той да избира думите ми, нараняват и двама ни. Омръзна ми той да ръководи действията ми, карат ме да се отдръпна, точно когато трябва да остана. Ще виждам доброто в теб през доброто в мен, дори когато черното в нас напира да се изяви. Не съм дошла, за да се боря. Дойдох, за да обичам и ще обичам, защото е глупаво да се страхувам, така не се живее. Не искам повече да липсвам на някого, не искам повече да изпитвам липса. Искам да погледна назад и да не виждам грешки. Рани. Изгубено време. А хора, човеци, летящи и падащи, по различни причини. Всичко е забравено, простено, отдавна, случило се е, но болката не е била нито твое дело, нито мое. Била е последствие от това, че очите ни са спрели да виждат светло. Когато се виждам черна ме виждаш черна. Когато се виждаш в черно, потъмняваш. Когато ти виждам тъмнината, тя расте. Когато се фокусираш върху моята, само това остава. Не сме такива. Когато се влюбих, виждах само светлото, ти също. Наша е вината, че спряхме. Наша е отговорността никога повече да не се случва. Тук съм, след години, още със същото едничко ми сърце и отново съм изпълнена с любов, ръцете ми отново прегръщат, очите ми отново виждат светло и не искам да се давам на страха. Той вечно ще е там и все ще има аргументи, но тъмните му стъкла не са ми по вкуса. Искам свобода.