Уважението

Качвам се в такси, казвам адреса, разменяме си няколко приказки с шофьора и както никога, явно му се стори, че съм от говорещите, неподозирайки, че обикновено съм от возещите се в неловка, гробна тишина. Започна да обсъжда различни теми, а аз кимах многозначително и въздишах съпричастно на правилните паузи, дадени ми за отговор, докато той не завърши една от историите си с „… такъв е, доста остър човек, някои хора не биха го изтърпяли, но понеже си го познавам от години и ми е приятел, не ми пречи, не се впрягам на приказките му…“. Тотално spaceout-нах след тази реплика и продължението на историята мога само да си го спомня, като звук в далечината. Замислих се колко е прав. Как държанието или думите или начина на мислене на някои хора ние самите бихме видяли, като неприемливи или крайни, ако ги наблюдаваме дистанцирани, но когато си близо, когато познаваш човека, когато знаеш кой е и сте преживели много заедно и най-вече… когато има уважение помежду ви, вече не го чуваш или виждаш по същия начин. Сигурна съм, че всеки от нас познава поне един човек, който говори ужасно критично или цинично, но е толкова добър, лоялен и грижовен в живота и спрямо близките си. Или някой, който изглежда плашещо на външен вид, но в живота си е човек, който и на мравката прави път. В по-крайни случаи съм сигурна, че познаваме и хора, които са постъпили неведнъж грешно или неморално, но не сме ги отписали, като „лоши“, знаем какво друго носят в себе си и колко светло е то. Дори да не говорим за белия и черния вълк и факта, че всеки човек има и двата в себе си, харесва ми да виждам как хората… са се научили да се обичат не само в приликите, но и в различията си. Любов към хората, точно такива, каквито са. Нежелание да променяш някого, за да се разбирате по-добре, за да говори на твоя език, за да разбира твоите нужди, за да се съобразява и жертва в името на отношенията ви. Колко по-велика форма на любов е всъщност Уважението! Любов е толкова размита дума, толкова хиляди значения живеят в нея и толкова болка и грешни представи съдържа. Наистина предпочитам Уважение. Защото знаеш точно какво означава. Знаеш, че ако уважаваш някого ти цениш човека, който е, чистата му същност, индивидуалността. Знаеш, защото когато някой е проявявал уважение към теб си се чувствал видян. Разбран. Чут. Приет. Да усещаш уважение е да можеш да се чувстваш свободен да си себе си в компанията на друг човек. Да си уважаван е да стоиш на едно равнище с него, независимо кой в коя сфера от живота си е по-успешен в конкретния момент. И последно – да уважаваш е да си в благодарност. Думата е най-близка в есенцията си с духовното „Namaste“, което няма смисъл да казваме, защото да уважаваш някого е именно да разпознаваш духа в него, отвъд материята или миналото. Този пет минутен курс ме накара да видя, че няма смисъл да се опитвам да обичам повече хората и да се губя в собствените и чуждите представи на всеки за това. Ще се стремя да проявявам истинско уважение, което не е социлно приетия лицемерен маниер и представа за добри обноски, а е по-скоро вникване в личността на човека. Да го видиш в бялото. В черното. В сивото. В цветното. И да кажеш и на себе си и на него – „Да, приемам те, точно такъв какъвто си.“ Това е Уважението в моите представи. Вероятно други хора могат да имат различни възгледи по темата, но знаете ли какво? Виждам ги, разпознавам ги, диференцирам се от тях и въпреки това ги разбирам. Колко хубав урок. И колко иронично, че не успях да проявя уважение към шофьора на това такси и да се концентрирам, за да изслушам докрай цялата му история. Вместо това се отплеснах във философски размисли и зяпане през прозореца, докато коледните светлини по главните улици примигваха разфокусирани, пред очите ми. Но кой знае, може и да е част от мен. И може би хората които ме познават от години и знаят, че се случва често… ме обичат въпреки, а някои дори и точно заради това.