ЖивотБатман 2022

Като заклет die-hard фен на Нирвана, смятам, че песента имаше по-голяма роля във филма, отколкото хората осъзнават. Не беше просто „депресивното парче, описващо тъмната реалност на героя“, което пускат в първите минути, песента беше хомогенна част от целия филм. Даже бих казала, че филмът беше продължение на песента. След малко ровене открих, че самият режисьор Мат Рийвс потвърждава това и споделя, че избира Патинсън, заради сходното усещане, което му дава с Кърт Кобейн, тъй като песента е била едно от основните направления в самия зародиш на идеята за този филм. Повечето зли езици адресират колко „емо“ е новият Батман, колко е бавен и „спрял“, но за да обичаш новия Батман, бих казала, че трябва да обичаш Кърт Кобейн. Не Нирвана, Кърт.

Патинсън също е музикант, той също е имал проблеми с адикции, както и неприязън към славата, нещо, с което се бори вокалът на Нирвана до самия си край. Но сходствата не спират до там. Ако искате и малко астрология – и двамата имат Луна в Рак в комбинация със силно изявен Скорпион. Това са два знака, които в комбинация карат човек да вижда страданието в света и да посвети живота си на това да го направи една идея по-малко. Още един актьор, за чието голямо сърце и голяма болка съм писала преди, носи тези архетипи в себе си – Робин Уилямс, който светът загуби в края на 2014. Той си тръгна не заради личната си битка (със собствената си психика), защото нея води цял живот, а заради факта, че тя вече взимаше контрол над него и щеше да афектира близките му. Той си тръгна, защото повече не можеше да помага. Защото вече щеше да тежи. Когато прибавим и последния воден знак – Риби, вече имаме и Кърт Кобейн, който е всичко това, но в комбинация с единствения си outlet – изкуството. Изкуството, в което Риби се загубва нарочно, за да не се налага да живее в истинския свят, оцветен с толкова много страдание, корупция, болка, насилие и неправедливост. Освен изкуството Риби има и друг изход и той е.. е, знаем кой.

Вселената играе хазартна игра, когато поставя толкова силен акцент върху водата в картата на един човек. Може да е нещо прекрасно и да получим един чувствителен, състрадателен и силно артистичен човек, който вдъхновява хората с изкуството си, с милосърдието си, с любовта, която има към всичко живо. Спасител, герой, който ще даде не втората си риза, но всичките си ризи на тези, които са в нужда. Човек, който не може да бъде съблазнен от власт, пари, влияние и лукс, просто защото знае, че това прави болката още по-голяма. Контрастът още по-силен. Чувството за вина – още по-непоносимо. За съжаление тези доблестни качества ще се развият позитивно в едни случаи, в други – могат да погубят носителя си. Дали се притеснявам за Робърт Патинсън или за Хоакин Финикс (силно влияние на Скорпион)? Може би никой не се е притеснявал и за лъчезарния Робин Уилямс или усмихнатия Хийт Леджър (отново Луна в Рак и силно влияние на Риби). Фактът остава обаче, че вътрешната битка на тези хора остава на заден план пред близките им, и понякога се показва явно в творчеството им.

Последният Батман, лично аз усетих, като духа на Кърт, творящ през телата на режисьора и главния герой. Песни, като „Something in the way“, „Sappy“, „Lithium“, „Serve the servants“, „Polly“ и много други на Нирвана, са много близки до усещането да живееш в Gotham city. Мегаполисът, еманация на технологичния и капиталистически прогрес, но пълната деградация на морала. Не по-различен от The big Apple и други големи градове в глобален мащаб. Чувството за надежда прожектирано в облаците, над града, които сякаш никога не се разсейват. Във филмът почти нямаме сцени с дневна светлина. Дори моментите на спасение, на победа над злото, не се усещат пълни, усещат се… временни. Сякаш всичко е загубена кауза, защото където изчистиш някой ще хвърли отново боклуците си. Където се създава живот, се и отнема. Слънцето е временно. Здравето е временно. Щастието е временно. Любовта е временна. Във филмът нямаме щастливия край на „The guy gets the girl and they ride away into the sunset“, защото градът не спи. Злото не спи. Батман и Жената Котка, белязани от травмите на детството си, които са отворили очите им на такава крехка възраст за гротеската реалност на света, в който живеем, не могат просто влюбени да избягат на някой остров. Те имат.. по-важна работа.

Някои хора в този свят могат да живеят в малкия си балон и да го оцветят в флумастер розов отвътре. Могат да виждат, каквото искат да виждат и да не се вълнуват от болката, защото тя е твърде далеч от техния двор. Аз съм си вкъщи, уютно и топло е, не съм войник, който се страхува за живота си и му се налага да убива други хора. Не съм куче в приют, което живее в два квадратни метра. Не съм рибка в аквариум в зоомагазин. Не съм самотна майка с три деца, която работи на няколко места. Не съм болна от терминална болест. Не съм животно в кланница. Не съм умиращо от глад дете в третия свят. Не съм възрастен човек с деменция, лутащ се по улиците. Не съм просяк. Добре съм си!

Много хора си мислят, че за да не страдат това значи, че „добре са си изиграли картите“. Истината е друга. Никой няма равен старт в този свят. Дори фактът, че и Батман и Жената Котка са сираци не ги прави близки, заради значително различните условия, в които са израснали. Хората израснали в добра среда и условия имат навика да обвиняват тези, които страдат, че сами са се докарали до това положение. Макар да има истина в това, това не е цялата истина. Не всеки има ресурсите, условията, дори късмета – да се роди в правилното семейство, да се сближи с правилните хора, да има информацията нужна, за да взима правилните решения. И дори това да не беше факт – когато някой страда… не е реакция на здрав човек да го оставиш в калта, защото сам е паднал в нея. Всички падаме. Всички имаме моменти на слабост. Всички изпитваме болка. Всички имаме нужда да принадлежим. Да бъдем разбрани. Да не усещаме, че сме сами срещу света. Че няма помощ, че не я заслужаваме.

Супергероите не съдят, те са родени да помагат. Батман няма да отмъсти и да убие убиеца. Няма да подстрекава Жената Котка да се превърне в баща си. Няма да раздава правосъдие, защото правосъдието е работа на висшите светове, не наша. Няма да се изживява като инструмент на Кармата, виждайки психопатската природа на the Riddler, отказвайки да се асоциира с болните му възприятия за справедливост. Винаги ще търси истината и ще помага на онеправданите, колкото и неблагодарно да е това, защото в света ни винаги ще има каузи за подкрепяне, хора за спасяване, битки за права и свободи и лягайки си вечер никога няма да си каже „Готово. Работата е свършена“. Работата на Спасителя никога не приключва.

И да… когато си такъв тип човек си „супер емо“ и „твърде сериозен“ и „какво пак ти има?“ и „супер спрял си, не можеш да се забавляваш“ и „не ме ли обичаш, вниманието ти е винаги другаде“ и „какво, да не се мислиш за светец, за повече от другите?“ и „сякаш никога не можеш да си напълно щастлив“. Ами. Такъв си. Защото щастието ти е в работата ти и възможността да направиш деня на някого една идея по-добър. Макар да знаеш, че няма да го спасиш. Няма да намериш цяр за всичко. Нямаш хапчето за щастие. Нямаш капацитета винаги да си там. Много се разстроих от филма, защото ме удари по болезнено място. Спасителския ми комплекс. Усещането за бездънност и безкрайност. Сякаш независимо какво правиш – винаги ще може повече. Винаги ще има още и още хора и животни в нужда, които няма да успееш да спасиш и това ще разяжда всеки момент на щастие и удоволствие в живота ти.

Светът ти слага карамелизирани пуканки в скута, на съседната седалка – човек, когото обичаш, а от другата страна – приятели, на които знаеш, че можеш да разчиташ… и единственото, за което успяваш да мислиш е „Защо аз? Защо не всички? Ако не е за всички, не е щастие, защо не го разбираме, защо не се борим за това? Гледаме филм за супергерои, но те само на екрана ли остават? Кога ние ще бъдем, като тях?“. Филмът свършва, часът е почти 12 през нощта, целият персонал (от двама човека) иска да изчисти залата и да се прибере вкъщи, за да поспи, преди да трябва отново да се върне на това място, където всичко да се повтори отново и отново… и на седалките пред нас някакви хора още седят и чакат да свършат надписите, защото имало още някаква сцена, макар момчето с метлата да им казва, че няма (което се оказва истината). Излизам по най-бързия начин и не мога да се събера в кожата си и не мога да дишам и искам са се превърна в злодей, който да ги разхвърля, крещейки в лицата им: „Мисли за другите, поне за една секунда помисли как се чувстват, не си сам в този свят!“, но си повтарям „Насила хубост не става. Насила си просто The Riddler. Няма война за мир“ и чакам горещината и тежестта в гръдния ми кош да изчезне.

Странно е колко хищен, агресивен и маниакален можеш да станеш, когато си обсебен от идеята за равенство и любов. Иронично някак. И не това, на което ни учат супергероите, които трябва да спрем да наричаме така. Филмът е брилянтен и в това, че показа природата на „супергероите“ – колко човешка е тя. Колкото повече киното, историите и приказките и дори религията доближава „великите“ личности до нивото на „нормалния човек“, толкова по-скоро (се надявам) всеки да се припознае в тях и да взима ежедневно повече от решенията, които един „супергерой“ взима. Които са прости, когато осъзнаеш сърцевината им: Взаимопомощта. И когато не можеш да помогнеш, поне не вреди. Облекчи. Успокой. Застъпи се за истината, която освобождава от оковите, дори с цената на много противници. Това можем и дори да не звучи, като много, може да бъде достатъчно, стига да сме повече и да сме заедно.