Никой не обича да му казват какво и как да прави. Никой не обича да слуша непоискани съвети. Повечето от нас страшно се наострят при навлизане в личното ни пространство, дори намеренията на другия човек да са чисти и просто да иска да помогне. Отстояването е важно и много говорим за него в днешно време, като начин да проявиш любов към себе си, но… има моменти, в които битката е излишна. И тези моменти са по-чести, отколкото ни се иска и са точно с хората, с които ни се иска да проведем борбата. Близките ни. Семейството ни. Партньорът ни. Като човек само с „бойни“ и „бунтарски“ знаци в наталната си карта, когато стане въпрос за свободата ми и това някой да се меси в нея, паля много бързо. С годините обаче придобих една черта, която ненавиждах в околните и животът ми сега е съвсем различен.
Боря се на работа и в социалните си дейности, но вкъщи… спрях.
Когато някой се натрапи и ми каже кое, как да правя и върша, вместо да си извадя торбата пълна с доказателства и аргументи, включвам почти несъществуващия и рядко използван от мен режим на (така нареченото от мен) теоретично съгласие. Тоест – казвам точно това, което другият иска да чуе, БЕЗ да имам никакво намерение да изпълнявам казаното, защото е на практика… лъжа. Кривих се, сучех се, огъвах се години, само за да не действам така, защото го идентифицирах, като ЛЪЖА, но всъщност осъзнах, че много хора го правят и всъщност не е толкова лошо, защото запазва мира в ситуации, в които ако се застъпя за истината си и знам, че другият също няма да отстъпи, всичко ще ескалира до свада и ненужно напрежение, което ще навреди на всички присъстващи.
Дали ще наречем теоретичното съгласие лъжа, отстъпване, лицемерие, смиряване, предаване, за мен е без значение, защото просто вече си избирам битките. Има битки, които макар да си струва да се проведат, ще катализират много стрес, а аз съм човек, който в крайна сметка се бори и говори ежедневно за психическо и физическо здраве. Кортизолът… просто не е здраве, това е истината. И ако днес е последният ден, в който съм на тази земя с близките си, да водя война с тях в името на истината СИ, просто не е нещото, в което искам да вложа енергия и фокус. За мен е важно да живея истината си, но няма да я обяснявам и доказвам на никого, просто ще се съгласявам, макар и да знам, че съгласието ми е „теоретично“.
Може (и със сигурност) това да не е правилният изход за всички (особено за тези, които правят по default това, което аз се научих с триста зора да правя – премълчаването), но за мен беше действие в правилната посока, защото цялата ми същност е бунтарска. Оставам бунтар и човек с кауза, идея, мечти, които ще извоювам със знания, отстояване и постоянство, но допълвам себе си с пасивната идентичност, която знае, че има моменти, в които умишлено е нужно да „загубя“… за да спечели мирът.