Събудих се внезапно от съня си, което ми даде възможност да си го спомням в следващите няколко секунди, преди да гушна възглавницата отново и да отлетя към нов. Почти направих именно това, но споменът стоеше много ярък и много… нужен. Нужен за мен. Нужен за някой друг, може би, кой знае?
В съня си бях мъж, силно обичан от едно прекрасно момиче, което не познавам в реалния живот, но чиито очи никога няма да забравя. Спомням си как седна пред мен и ми каза „Защо ме обичаш?“. Дори в съня си оставам леко будна и си спомням, че си помислих „Ето. В предишния живот беше жена и задаваше тези абсурдни въпроси, сега си мъж и трябва да ги слушаш и да търсиш верен отговор, насред минно поле. Всичко се връща. Успех!“ Тъмните ѝ коси се завъртаха на красиви едри спирали, покрай лицето. Очите ѝ бяха широко отворени и леко насълзени. Усещах колко се страхува да чуе какъвто и да е отговор, но не можеше да не попита. „Просто… “ продължи свенливо „знам, че не мога да съм всичко за теб. Знам, че дори да съм прекрасна в едно отношение, друго вечно ще ми куца. Искам да си щастлив, но не мога да съм всичко. Ако бях цвете, мога да съм роза и тя е красива и перфектна, но никога няма да е.. хризантема. Или бегония. Лале. Орхидея. Не знам дали единственият ми цвят и форма ще са ти достатъчни…“.
В ужаса си на мъж, който няма логичен аргумент защо едно цвете е по-красиво от друго, в капана на абсолютно невъзможното откриване на адекватна обосновка, стоях вцепенено и я гледах в очите, които се пълнеха със сълзи с всяка следваща секунда мълчание от моя страна. Не исках да изпитва болка. Не исках да се съмнява в любовта ми. Не знаех как да я уверя, че точно тя е моето цвете. Тогава изведнъж от устата ми излязоха думи, които не бяха минали през мозъка ми за проверка. „Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.“ Няколко сълзи се търкулнаха по лицето ѝ, но то беше усмихнато. „Малкият принц?“ успя да промълви. Кимнах. Нямах представа откъде този цитат влетя в съзнанието ми, но усетих, че точно това е отговорът, който търсех.
В тази семпла книжка има мъдрост за столетия напред и винаги ще се удивлявам на способността на автора да предава толкова много информация с толкова малко думи. Времето. Времето прави човека специален. Месеците, годините, в които сте били един до друг „в добро и лошо“. Интересното е, че в света, в който живеем се движи обратното разбиране. Че с годините всичко бавно изчезва. „Тръпката“. Ражда се скуката. Рутината и еднообразието на битовизмите убиват романтиката и чувствата, докато един ден не се окажете просто „съвкартиранти“, които дори нямат много какво повече да си кажат. За мен не е било така и подозирам, че архетипите Риби и Рак, които споделям с Екзюпери, са основен „виновник“ за ефекта на любовта, която… знае само как да расте.
Противно на импулсивната ми природа всъщност не се влюбвам лесно или бързо. Да изпитвам страст към някого не бъркам с любов, знам че ще ми мине за ден-два, максимум седмица. Бързите пожари са без смисъл и дълбочина. „Хубави сте, но сте празни. За вас не може да се умре. Случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.“ Както за Екзюпери, така и за мен истинската интимност и споделеност се раждат след време. Бързо мога да заживея с някого, но фазата съквартиранти за мен идва преди любовта. Как така заживявате заедно след брака? Това е лудост. Разбира се, че първо сте приятели, след това партньори. Хармоничното съжителство, дълбочината на комуникацията, всичко това е нужно, преди да се родят чувствата. Нужно е да свикна да виждам две четки за зъби в чашката в банята. Отнема време да се адаптирам да спя на половината легло, не на цялото, разперена на звезда. В момента, в който обаче вече знам какво поражда усмивка, кое причинява болка, как си пие кафето и какво го прави човека, който е… тогава се влюбвам. Когато сме изтърпяли няколко бури, когато клоните не са паднали върху къщата, когато болката не е породила нападение, когато думите не са се оказали празни, тогава. Тогава сърцето ми пораства и започвам да живея в две тела, вместо едно. Да си сам е лесно, да обичаш е страшно, защото щастието ти не е само в теб. И когато човекът, когото обичаш не е щастлив, ти не можеш да се отделиш, и твоето Слънце потъмнява. Но и това е Любов, и тези облаци си струват, защото заедно ще трябва да ги разсеете, а това ви сплотява.
Затова в съня ми ме болеше толкова да виждам очите ѝ пълни със сълзи. Защото нейното стегнато сърце беше моето стегнато сърце и исках да намеря точните думи, за да дам свобода и на двама ни. За да видя усмивката ѝ, за да оправдая появата на моята собствена. Тя беше моето цвете и дните, в които държа точно нейната ръка, ничия друга, те правеха тази любов незаменима. Те правеха розата единствена сред всички други рози, лалета, хризантеми, орхидеи и бегонии.