„Consent“ може да даде само здрав човек

Хората имат травми, не е изненадващо, че няма човек без травми всъщност. Той може да не ги осъзнава, може да не работи по лечението си, може да ги е нормализирал дори. Не е ли по-лесно така? Не го ли правим всички? Не поръчваме ли пица, вместо да си сготвим нещо с любов и внимание? Същото правят и хората, които дават „consent“/позволението си, да се отнасяте с тях с неуважение.

Травмирани деца по цял свят израстват, като възрастни със странни „предпочитания“. Не могат да бъдат в здравословни отношения, свикнали са някой да им се кара и винаги търсят „уюта на конфликта“. Свикнали са някой да ги критикува остро и болезнено и го наричат, както родителят го е наричал: „сурово, но справедливо“. Свикнали са някой да ги тормози и удря, като знаят, че „те са си виновни“. Свикнали са някой да разполага с времето им и да ги наказва, ако не се подчиняват на чуждите прищявки. Свикнали са някой да крие и да ги лъже „за тяхно добро“. Свикнали са да бъдат унижавани, но да го приемат като „градивна критика“ и начин да станат „по-добри“. Свикнали са да се съгласяват с всичко, защото противопоставянето е водело до негативни последици за тях. Свикнали са да лъжат, защото им е казано, че има „бели лъжи“ и неща, които е „по-добре да не се казват, за да ти е мирна главата“. Свикнали са да доминират над другите, защото „само силните оцеляват“. Свикнали са да се изказват крайно и язвително, мислейки, че само така „се застъпваш за истината“. Нараняват умишлено и казват „да не мислиш, че на някой му пука за чувствата ти, светът е гаден и несправедлив и трябва да изградиш дебела кожа“. Свикнали са някой да упражнява психически тормоз и да им вменява вина, а те да я носят, защото явно го заслужават. Жени са свикнали някой да се гаври с тялото им, защото „всички на моята възраст го правят и мъжете са свикнали да го получават от всяка жена“. Мъже са свикнали да обслужват материалните интереси на партньорката си, защото това е да си „истински мъж“ и само така една жена ще те уважава. И двата пола са свикнали да се стремят към определен идеал за външен вид и масово бягат от старостта, защото да си „грозен и стар“ е еквивалентно на това никой да не се интересува от теб и да бъдеш забравен. Свикнали сме да сеем унищожение в растителния и животинския свят, защото „го можем, човешкият вид е най-силният вид на планетата“. Свикнали сме да се съсипваме от работа, защото гласът на родителя в главата ни, повтарящ колко сме мързеливи ехти денонощно. Получаваме валидация от други работохолици с побелели на 30 коси, които ни подкрепят и ни казват, че това е пътят към успеха. Хората са свикнали да се държат неуважително един с друг и да не се държат отговорни за поведението си, защото „тоя човек не ми е никакъв“. Свикнали сме да мачкаме хора с различни гледни точки, защото това означава „да отстояваш позицията си“. Нормализирали сме да убиваме хора… защото е геройско да „защитаваш страната си“.

Не искам.

Не желая да участвам в личните, родовите, националите и световните травми на нашия социум. Имам си компас и той е някъде дълбоко в гръдния ми кош, който реагира остро на болка и знае, че това няма как да е Истината, няма как да Любовта, за която всички лицемерно говорят, няма как да е Пътят, независимо, че 99% от хората вървят по него и го намират за нормален. Тъжно е, когато обикнеш някого, приятел, партньор, съмишленик, и травмите му изискат от теб да го нараниш, за да получи познатата си доза отрова, с която е свикнал. Или когато изиска от теб също да пробваш от нея, може пък да ти хареса? Травмата е, като наркотик и неизлекуван или несъзнателен за нея човек ще се превръща неволно в дилър, промотирайки същото нещо, което убива и него. Тогава трябва бавно, но сигурно да направиш крачки назад и да продължиш в друга посока, защото всеки е на собствен път и нямаш право да налагаш своя, дори да е в името на любовта и здравето. Насила хубост не става. Излизането от порочния цикъл, опълчването срещу социума и дистанцирането от дори роднини, близки и приятели, е личен избор и малко хора го правят. Затварят си очите, преглъщат горчилката и се учат да им харесва. Така правят „послушните деца“ и само така знаят, че ще получат „подарък“ и ще имат приятелчета, с които да си играят.