Много от нас ежедневно се борят с трудни за управляване импулси, които са винаги на ръба да се превърнат в проблем. Най-разпространено е емоционалното хранене и преяждането, което често води до влошено здраве (защото хората рядко избират здравословна храна, когато се хранят емоционално) и затлъстяване (подкрепено и от липсата на движение в ежедневието). Чрез храната повечето хора се справят с тежките чувства и емоции, с които живеят, защото тя е първичната форма на любов, която сме получавали от родителите си и в частност – майката. Колкото по-емоционален е един човек, толкова по-склонен е да потушава болката с храна, но това не е единствената „лепенка“. Употребата на алкохол, бидейки социално приета и дори виждана, като част от традициите на един народ (особено българския, в който да седнеш на маса без ракия или вино все още се възприема за странно) може също лесно да се превърне в зависимост. Последиците от алкохолизма обикновено са тежки и за човека и за близките му, които могат да се превърнат в неволни жертви. Трети силно разпространен импулс при хората е така наречената „шопинг терапия“ и купуването на ненужни неща, носещи краткосрочно удоволствие и облекчение. Затова и много от домовете преливат с предмети, обикновено дребни и евтини, които са носели само за кратък момент удовлетворение, но са все пак съхранени, заради чувството за липса, „нямане“ или сантимент. Хазартът е следващата силно разпространена, легална и масова адикция, а в последните години вече имаме и социалните мрежи и smart устройствата, за които сме маниакално „закачени“, въпреки че не си го признаваме. Човек по много начини може да „бяга“ от реалността или да внася дози облекчение и цвят в нея и това са дори филмите, сериалите, видео игрите, компулсивното почистване и подреждане, работохолизма, пушенето на цигари, вманиачаването в тренирането или употребата на кофеин (чай, кафе или други напитки).
Темата днес обаче не е тази, защото с тези адикции всички сме наясно. Дори да включа нелегалните, като пушенето на трева или употребата на други наркотици, това пак е в зоната на обозримото. Споменавам всичко от познатото ни единствено, защото хората рядко правят паралел между тези импулси и… тъмните импулси.
Отвъд „социално приетите адикции“, които дори с отявлено негативни последици пак често умаловажаваме (именно защото знаем, че сме в някоя от графите и сме зависими в дадено отношение или сфера в живота си) има и такива, които са също толкова разпространени, но прикрити. „Педофилия“ е дума, която рядко се ползва в ежедневната реч на хората и е избягвана от мнозина тема, заради нечовешкия характер на това, което предполага. Въпреки стигмата обаче това е силно разпространена човешка адикция и импулс при много повече хора, отколкото предполагаме. Онези, които са с подобни наклонности обаче са заклеймявани, като „зли“ или „чудовища“ и затова човек да признае нещо такова и да потърси помощ за него е много по-тежко и срамно от това да признае алкохолизъм, че е наркоман или дори, че е убиец в някои случаи. Между осъдените за тежки провинения в затворите педофилите са тези, които е най-слабо вероятно да оцелеят, ако не са отделени с решетки от другите „престъпници“. Следователно можем да предположим с голяма вероятност, че тези които страдат от тези импулси ще си мълчат завинаги. Колкото повече се смачка и потисне нещо обаче, дори от психологията знаем, толкова по-силно избива. Избива също така на най-неочаквани места, както и там където може да се „скрие“ най-добре. За ужас на всички се оказа, че това място е църквата.
През 2002 година започва независимо журналистическо разследване на медията „The Boston Globe“ и за няколко години се разкриват стотици ужасяващи случаи в Католическата църква в Бостън. Филмът „Spotlight“ разказва цялата история, но в общи линии – над 80 свещеници (само в този град) са замесени в системни злоупотреби с деца, прикривани от църковното ръководство в продължение на десетилетия. Разкритията също показват, че вместо да бъдат наказвани, обвинените свещеници били премествани в други енории за неопределен период от време, където всъщност продължавали дейността си. След публикациите в Бостън започват разследвания и в други държави и бройката потърпевши само расте. Разкриват се хиляди подобни случаи в Ирландия, Германия, Чили и Австралия, както и в много други страни. Глобалният скандал принуждава Католическата църква да поеме отговорност и да въведе реформи, но мерките остават недостатъчни, защото силата на Църквата все още е голяма. Проблемът е в системата, която прикрива умишлено случващото се, може би заради огромният му мащаб и най-вече фактът, че има теории, че едни от най-високопоставените и власт-имащи хора в нашия свят всъщност също имат този тип наклонности.
Темата за педофилията в Холивуд дълго време е била обект на слухове и разследвания, но през последните години все повече случаи излизат наяве. Една от най-дискутираните интерпретации по темата е свързана с песента „Yummy“ на Джъстин Бийбър, която пуска през 2020 г. Клипът беше широко интерпретиран като символично признание за педофилията в бранша, защото визуалните елементи намекват дори за трафик на деца, а последното развите при P Diddy само потвърждава спекулациите. Разследванията срещу влиятелни фигури, като Харви Уайнстийн също създадоха много шум и разкриха мащаба на проблема, за който обаче стотици хора знаят от години, просто не говорят, за да не загубят позициите и работата си. Не всички мълчат обаче. Според Елайджа Ууд и Кори Фелдман педофилията е „широко разпространена тайна“ в индустрията. През последните двадесет години се появиха и немалко филми, които изследват проблема: „An Open Secret“, „Spotlight“,,“Sound of freedom“, „Deliver us from evil“, „Megan is missing“, „Doubt“ и други. Проблемът остава повсеместен, макар някои от разкритията да водят до присъди. Говорим все пак за големи институции, за хора с много пари и власт, съответно съвсем легално смазване на човешките права.
Следващото ниво е дриектна гавра и убийства. Смятаме се за цивилизовани и много далеч от начина, по който в миналото са се „забавлявали“ хората със „сценични“ кръвопролития, но дали наистина е така?
В древността е имало гладиаторски битки, човешки жертвоприношения, асирийски наказания, след това през средновековието са били на почит публичните екзекуции, горенето на клада, обезглавяването, инквизицията, рицарските турнири. През ренесанса всичко това продължава, изтезанията, „кървавият театър“, търговията с роби, коридата, „ловът на хора“ провеждан от руските аристократи и така нататък. Нищо от това не е в миналото за съжаление. Насилието все още присъства, но е по-малко социално прието и затова просто е видоизменило формата си, за да не го виждаме толкова отявлено. Зверствата продължават в цирковете, зоопарковете, в индустриалното животновъдство, детският труд и нископлатената работа, токсичните отпадъци и пластмаса, начинът по който се добиват редки метали за технологичните ни нужди, сексуалната експлоатация и трафикът на хора, snuff филмите, черният пазар на органи, жестокостта и работата с кожи в модната индустрия и разбира се политическите и военни действия, на които сме свидетели всички последните години. Наистина ли сме далеч от зверствата на миналото или просто всички са или скрити или нормализирани постепенно чрез „Позорецът на Овертон“? Изкуството започва да се събужда в отговор на това и филми като серията за „Hunger games“, „Black mirror“, „Squid games“, „Blink Twice“, „The social dilemma“, „Wild wild country“, „The purge“, „Dollhouse“, „Never let me go“, „Battle royale“ и др, показват все елементи от този класизъм, който все още е налице на планетата ни.
И тук възниква моралният и философски въпрос:
Ако знаеш за това и не правиш нищо, за да го възпрепятстваш… не си ли и ти от „лошите“ герои във филма?
Какво означава думата „неутралитет“, когато животът или физическото или психическото здраве на някой е под въпрос, заради твоите действия или бездействие?
И също така: каква е формулата и решението, ако цялото това зверство е просто coping механизъм за справяне с човешкото безсилие и безсмислие?
Когато си беден, но искаш да потушиш празнотата ще изядеш един шоколад. Ако имаш повече пари ще си купиш нещо ново от магазина. Ако не върши работа ще си вземеш бутилка уиски. Ако усещаш липса ще си намериш партньор. Ако не ти стига ще си намериш и любовник/любовница. Ако не искаш друг партньор, с твоя ще си направите деца, за да ви се „осмисли“ допълнително живота. Ако едно не е достатъчно ще си направите второ и трето, докато портфейлът издържи. Ако те удари кризата дори и след тези „социални успехи“ и искаш нещо повече и все още имаш пари ще си вземеш още предмети и по-ценни такива. Ще имаш по-вълнуващи и скъпо-платени преживявания. Ще се пребориш със себе си и психиката си и ще станеш най-добрия в сферата си. Ако и тогава остане празнотата? Тогава идва всичко в графа „нелегално“, а скоро след нея и всичко в графа „неморално“. И ако предположим, че имаш много пари и власт и много голяма празна дупка в гърдите, която нищо не изпълва трайно? Тогава обикновено човекът или става филантроп и посвещава живота си на човечеството или става мизантроп и посвещава живота си на консуматорството. Колко от милионерите според вас избират първия път? Истината е, че дори тези които го избират привидно го правят, за да имат подходяща фасада, за да продължат да действат на тъмно в други отношения. И точно там, при многото власт, многото пари и многото връзки се раждат тези теми, за които хората не искат да слушат и отвръщат глава. Точно там разликата между някой, който в пристъп на слабост си купува и изпива цяло шише алкохол съвсем сам и този, който в пристъп на слабост си купува цял остров и жителите на него, които подлага на игри до смъртта им, е само разликата в броя на цифрите в банковата сметка.
Защо това са лоши новини? Защото човечеството ще има все повече власт, колкото повече пари има в бъдеще, а движението е в тази посока с нарастващ глобален БВП и намаляване на крайната бедност – от 35% през 1990 г. до под 9% през 2019 г, въпреки неравномерното разпределение и временното покачване след пандемията. „Повече пари“ е лоша новина, защото това не означава, че човекът ще е по-доволен и ще усеща пълноценност. Напротив. С нивото на развиване и контролиране на адикциите си към този момент човекът показва, че е по-вероятно да се превърне в по-голям консуматор, което само ще направи пропастта между богати и бедни и насилници и потърпевши още по-голяма. Защо „богати“ и „насилници“ спадат към една категория се надявам да не се налага някой да обяснява отново предвид всичко написано в предните три абзаца.
А кой човек е тогава „богат“, това не е ли вече субективно? Ако разгледаме богатството като възможност за въздействие върху околната среда виждаме, че то е свързано винаги с по-висока степен на експлоатация (на хората, на природата, на животните и на ресурсите). Кога започваш да експлоатираш? Когато взимаш повече, отколкото ти е необходимо. И за да не е и този отговор твърде абстрактен – когато преминеш отвъд задоволяването на базовите си нужди от храна, вода, подслон, хигиена, дрехи, информация и принадлежност. Едва ли има човек, който чете това в момента, който да няма достъп до всичко изброено. Тоест всички ние сме от богатите. Може да не можем да си купим остров, но вместо да купим обяд на някой в нужда си купуваме допълнителен чифт обувки и ето така суровата реалност започва да се показва в истинските си цветове. Така адикциите и празнотата вътре стават видими и за нас и за другите. Така компенсациите си проличават и виждаме в коя страна на везните тежим. Корелацията е неизбежна: колкото повече имаме, толкова повече страдание причиняваме. Най-богатите 10% от населението на света са отговорни за повече от 50% от въглеродните емисии. Бедността също не е еко, но бедните нямат избор и се налага да използват ресурси по начини, които също вредят (сеч на гори за оцеляване), но са с далеч по-малък глобален отпечатък.
Мислейки в посока следващи стъпки човечеството не е на прага на „Отсега нататък нямаме право на грешки“, а отдавна преминало границата на поносимото и нормалното. Затова и следващите стъпки ще се усещат повече, като последици и ефекти от сгрешените сметки на нашия вид, отколкото контролирани действия в посока растеж. От години сме повече във фаза „damage control“, отколкото съзнателна градация и еволюция именно заради липсата на власт над властта и елитът. Шанс за оцеляване имаме единствено, ако в новата ера и транзит на Плутон през Водолей правителствата се обединят и наложат едни и същи правила и по този начин се премахне класизма, но много от хората не са готови да свалят короната от главата си, нито имат съвестта да не се възползват от чуждия труд, следователно не би се случило мирно (ако въобще). И когато казвам „много от хората“ казвам „много от нас“, защото и ти и аз в много отношения живеем в лукс, сравнено с много други хора по света, които нямат базовите си нужди покрити. Преди да превключим на режим самообвинения обаче, което също не е целта, тряба да знаем, че много от бедните също биха се превърнали в същите консуматори, като насилниците си, ако имат повече власт и пари (пример за това е средната класа) и затова личната отговорност и морални ценности остават основна отправна точка за работа. Лъч светлина се прокрадва, ако погледнем и ерата на Водолей, като етап, който може да заличи темата за парите генерално, защото тя не е приоритетна за архетипа, който цели големи промени в системите и управлението на едно общество, както и разбира се, неговото равенство.
Исгината е, че нямаме ужасно много какво да направим, но въпросите, които трябва да си зададем като общество са как да спрем експлоатацията и как да подсигурим нужното на всеки в този свят, преди да направим следващата крачка по пътя на нашия личен комфорт. Също така – как да не оставаме безгласни и безучастни пред насилието и несправедливостта в света? Тъмните импулси, независимо дали в социално приемливата им форма или в най-ужасяващите им проявления, са част от човешката природа и може би никога няма да се отървем от нужната ни ежедневна доза „личен наркотик“, но това, което ни прави човеци е способността да избираме как да се справим с тях: дали ще продължим да консумираме, без засищане или ще се стремим към баланс и отговорност. Живеем в епоха на ускорени промени, в която действията са лични, но последствията са колективни. Важно е да управляваме всеки импулс, който ни кара да купим, изпием или погълнем нещо и ако започнем с малките стъпки – осъзнатост, състрадание и отказ от презапасяване, можем да преобърнем хода на събитията. Пътят напред не е в надпреварата за повече. В бъдещето няма да има пълна дистопия с победители на върха и губещи на дъното, ще има само едното от двете и още не се знае кое.