2860705

Казвате „consent“, това било най-важното. Важно е някой да ви дава позволение да действате по определен начин, но въпросът е защо понякога ще ви дава позволение да се държите, както не бихте искали някой да се държи с приятел, дъщеря ви, сина ви или вас?

Хората имат травми и не е изненадващо, че няма човек без травми. Може да не ги осъзнава, може да не работи по лечението си и дори може да ги е нормализирал. Не е ли по-лесно? Не го ли правим всички? Не поръчваме ли пица, вместо да си сготвим нещо с любов и внимание? Същото правят и хората, които дават „consent“/позволението си, да се отнасяте с тях с неуважение.

Травмирани деца по цял свят израстват, като възрастни със странни „предпочитания“.

Не могат да бъдат в здравословни отношения, свикнали са някой да им се кара и винаги търсят „уюта на конфликта“.

Свикнали са някой да ги критикува остро и болезнено и го наричат, както родителят го е наричал: „сурово, но справедливо“.

Свикнали са някой да ги тормози и удря, като знаят, че „те са си виновни“.

Свикнали са родителят да отсъства и затова няма проблем да не им пишете с дни.

Свикнали са някой да разполага с времето им и да ги наказва, ако не се подчиняват на чуждите прищявки.

Свикнали са някой да крие и да ги лъже „за тяхно добро“.

Свикнали са да бъдат унижавани, но да го приемат като „градивна критика“ и начин да станат „по-добри“.

Свикнали са да се съгласяват с всичко, защото противопоставянето е водело до негативни последици за тях.

Свикнали са да лъжат, защото им е казано, че има „бели лъжи“ и неща, които е „по-добре да не се казват, за да ти е мирна главата“.

Свикнали са да доминират над другите, защото „само силните оцеляват“.

Свикнали са да се изказват крайно и язвително, мислейки, че само така „се застъпваш за истината“.

Нараняват умишлено и казват „да не мислиш, че на някой му пука за чувствата ти, светът е гаден и несправедлив“.

Свикнали са някой да упражнява психически тормоз и да им вменява вина, а те да я носят, защото явно го заслужават.

Жени са свикнали някой да се гаври с тялото им, защото „всички на моята възраст го правят и мъжете са свикнали да го получават от всяка жена“.

Мъже са свикнали да обслужват материалните интереси на партньорката си, защото това е да си „истински мъж“ и само така една жена ще те уважава.

И двата пола са свикнали да се стремят към определен идеал за външен вид и масово бягат от старостта, защото да си „грозен и стар“ е еквивалентно на това никой да не се интересува от теб и да бъдеш забравен.

Свикнали сме да сеем унищожение в растителния и животинския свят, защото „го можем, човешкият вид е най-силният вид на планетата“.

Свикнали сме да се съсипваме от работа, защото гласът на родителя в главата ни, повтарящ колко сме мързеливи ехти денонощно.

Получаваме валидация от други работохолици с побелели на 30 коси, които ни подкрепят и ни казват, че това е пътят към успеха.

Хората са свикнали да се държат неуважително един с друг и да не се държат отговорни за поведението си, защото „тоя човек не ми е никакъв“.

Свикнали сме да мачкаме хора с различни гледни точки, защото това означава „да отстояваш позицията си“.

Нормализирали сме да убиваме хора, защото е геройско да „защитаваш страната си“.

Направили сме здравеопазването бизнес и там вече масово има хора, които работят за пари, не за здраве.

 

А можеш и да кажеш:

Не искам да участвам.

Не искам да подстрекавам личните, родовите, националните и световните травми на нашия социум. Имам си компас някъде дълбоко в гръдния ми кош, който реагира остро на болка и знае, че това няма как да е Истината, няма как да Любовта, няма как да е Пътят, независимо, че 99% от хората вървят по него и го намират за нормален.

Тъжно е, когато обикнеш някого и травмите му изискат от теб да го нараниш, за да получи познатата си доза отрова, с която е свикнал. Или когато изиска от теб също да пробваш от нея, може пък да ти хареса? Травмата е, като наркотик и неизлекуван или несъзнателен за нея човек ще се превръща неволно в дилър, промотирайки същото нещо, което убива и него. Тогава трябва бавно да направиш крачки назад и да продължиш в друга посока, защото всеки е на собствен път и нямаш право да налагаш своя, дори да е в името на любовта и здравето. Насила хубост не става. Излизането от порочния цикъл, опълчването срещу социума и дистанцирането от дори роднини, близки и приятели, е личен избор и малко хора го правят. Затварят си очите, преглъщат горчилката и се учат да им харесва. Пият от отровата, за да останат на масата с всички. Така правят „послушните деца“. Така знаят, че ще получат „подарък“ и ще имат приятелчета, с които да си играят.

„Да си добре приспособен към болно общество не е признак на добро здраве.“