Много духовни практики (акцентирам върху духовни, тоест разбалансирани и не цялостни) говорят за абстрахиране, генерализиране, смирение, прошка, разбиране, безусловна любов, приемане. Детето в човека обаче, емоционалната ни памет и същността, която управлява тялото ни, тя не иска и да чуе за вселенско разбиране и духовно извисяване. Детето в нас иска сигурност. Иска да е живо, здраво и щастливо.
Тялото търси мир, но земен, животински. Детето (Тялото) иска да чуе от родителя (Ума) си, че той винаги ще се грижи за неговото добруване. Че винаги ще избира хората, ситуациите, храните, професията, домът, които ще му дадват усещане за сигурност и стабилност. Тялото иска да е сигурно, че тези, които са те наранили, стоят далеч и нямат отворена врата към сърцето ти. Тялото предпочита да ги мразиш и отблъскваш, пред това да ги разбираш и да им прощаваш, колкото и книги за духовно израстване да си прочел. Детето в теб иска да кажеш на вълците в живота ти: „Може да съм агне, но ако се приближиш и аз мога да стана вълк. Затова стой далеч.“ Това ще го накара да се чувства на сигурно. Не „Е, всеки прави грешки. Общувайте си. Дай още един шанс, не преувеличавай, прояви безусловна любов“. Ако правиш това, вървиш срещу себе си.
Мозъкът не е добър родител на тялото. Мозъкът намира оправдание след оправдание, кое от кое по-правдиво и духовно, да общуваш с някой, който ти вреди, да работиш нещо, което те разболява, да се храниш по начин, който не ти носи радост, да се ограничаваш до болка за достигането на „извисяване“. Животът на Земята е balancing act, не метроном, който да скача от духовност в материализъм или пък да се забие само в едната (правилна) крайност. Когато философията ти за живот не е в контакт с тялото и детето в теб, ставаш враг на самия себе си. Затова и през последните десетилетия има бум на автоимунните заболявания. Затова и хора, като Луиз Хей и Габор Мате образоват хората за това колко е важно да не си в неосъзната война със собственото си тяло. Затова изследванията им показват, че много хора които умират от рак или други терминални състояния са с точно такъв тип характер – вечно прощаващ. Те са вечно разбиращи. Винаги добри. И именно, защото са ангели, мястото им е „на небето“, като от добрината, която не могат да прекършат (защото кой би искал подобно нещо?) оставят всичките им близки на Земята да страдат и да се обвиняват дълги години, че са могли да направят повече и да ги спасят. „Добрите Бог ги взима рано“ казва народа, но пак прехвърля отговорността на някакви невидими сили и забравя, че човекът е имал свободна воля и не е пожелал да я прояви. Избрал е просто да остане в ролята на жертва. Останал е закачен на въдицата на живота, който му е пращал десетки хора, чрез които да се научи да развие граници, но вместо това той отново е склонявал глава. Предавал е себе си. Предавал е тялото си. Предавал е детето в себе си. Предал е самия живот а с това и доверието на всички, които го обичат.
Затова важно е, духовно просветлени и може би понякога твърде дзен и „над нещата“ хора, да спрете да сте ангелите, които никой не иска от вас да бъдете. Не искам да сте светци и да загубите тялото си, което сами сте предали и накарали да се страхува от живота и хората в него. Не искам приятелите ми да са „осъзнати“ по този начин, нито семейството ми, нито децата ми, нито аз. Let’s not enable illness под шапката на „просветление“. Искам хората да са И здрави И добри, а не само едното. Искам да се грижите за себе си, сякаш детето във вас слуша, чува и вкусва всяко нещо, което се случва на зрялата ви същност. Това е да сте осъзнати и духовни, другото са догми и фанатизъм.