Наблюдавам интересна тенденция в социалните мрежи, един много опасен капан, който хората могат грешно да интерпретират, като най-хубавото нещо, което им се е случвало. Много често виждам хора, които навигират поведението си спрямо реакцията на публиката.
Хипотетична ситуация – решаваш да споделиш любима рецепта с хората, защото смяташ, че ще им хареса. Правил си го и преди много пъти, но е било поредната публикация. И този път правиш същото, записваш съставките и количествата или пък направо снимаш клип, качваш във Facebook, Instagram, TikTok, YouTube или дори в група или форум и изведнъж, неочаквано дори за теб, „удряш джакпота“. Стотици лайкове, споделяния, коментари и адмирации за перфектната ти рецепта. Хора те викат в предавания да гостуваш, медиите искат да правят репортажи, издатели те търсят да напишеш книга, от „никой“ изведнъж сякаш ставаш „някой“. Разбира се ти е много приятно, защото получаваш допамин от усещането за любов и външна валидация. След няколко часа или дни (максимум) усещането отшумява и точно тук мнозина правят несъзнателно крачката към… зараждащата се адикция.
Не са гладни.
Не са си сготвили нищо интересно днес, още по-малко любимо.
Не им се снима.
Не им се качва нищо, но „Усещането след като станах „viral’? Искам го отново!“ Или пък идва още по-лошата мисъл – „Признанието, което получих от хората доказва, че имам смисъл и цел в този живот и ако не повторя направеното вероятно всъщност за нищо не ставам.“
Така човек прави грешното заключение, че всъщност рецептата за любимото му ястие е това, което е ценното. Всъщност ценното е била радостта му, която е намерила проявление и физически облик.
Ясно виждам в главата си, като пример за същото един мъж, който направи кавър с негова музика на смешно котешко клипче и този микс „гръмна“. Преди него беше правил други неща, които след него спря да прави. След този клип всички следващи баха все котешки миксове. Има ли такъв, който надхвърля гледанията и интереса към първия? Не. Отговорът на въпроса „Защо?“ е много прост и ще се повторя – защото не е ценно музикалното произведение, ценното е било радостта му, която е намерила проявление и физически облик.
Този сценарий се повтаря с хиляди content creator-и по цял свят, които влагат цялата си енергия в нещо, което се е харесало на голям процент хора и изведнъж са си казали – „Може би това е моето нещо, моята мисия, моята цел в живота, моето призвание.“ Не казвам, че не е, но също така не казвам, че задължително е или че трябва да бъде за цял живот или пък да нямаш друга. Други хора пък ще копират сляпо „работещи модели“ неразбирайки енергията, зад „продукта“, която изисква автентичност и радост и не може да се копира с маркетингови стратегии, и така ще получават минимални резултати и все по-слаб интерес с времето, докато всичко не издиша.
Дори целият свят да крещи „Прави това, много те бива, искаме това!“ ако го направиш заради тях, но в теб не гори страст и любов, има риск да загубиш себе си във водовъртежа на очакванията. И разбира се в един момент няма да бъде нито достатъчно, нито дори оценено подобаващо от същите хора, които са го желали, защото те все ще викат „Още!“ и ще изискват все повече.
Да обичаш това, което правиш е това, което зарежда крайния резултат с лечебна енергия. Да правиш нещо по формула, да го правиш за пари, да го правиш за външна валидация, да го правиш, защото е нужно на света, да го правиш по принуда и защото се очаква от теб, да го правиш от чувство на дълг, да го правиш за признание, да го правиш заради „тренда“, всички тези стратегии ще работят за не повече от година-две. Устойчивият и бавно, но прогресивно развиващ се успех идва единствено чрез твоята силна любов и желание към това, в което влагаш енергията си. Понякога ще е видимо, понякога невидимо за света, но винаги ще е „твоето“, защото би го правил дори, когато не получаваш нищо обратно. Защото когато любовта е там всъщност наградата е в самото изпълнение, не в резултатите от него.