Самотата е най-страшната болест на нашето време, макар да живеем в пренаселени градове и да нямаме миг спокойствие и уединение, защото да си сам не означава да си физически сам.
Да си сам е сърцето ти да усеща, че пред никого не може да се отвори изцяло. Било е отворено, някога в миналото. Преди хората, които трябваше да те обичат всъщност да ти покажат с думи и действия, че нуждите ти не са им приоритет. Сърцето в онзи момент се свива, гръдният кош хлътва, раменете го покриват… и човек започва да се пази от всичко и всички. Остава сам, защото е по-малко болезнено от това да е с някого, но неразбран. И дори когато общува отново вече никога не се разкрива, не се отваря, не показва нежните си страни. Винаги е „Всичко е наред„, винаги „О, добре съм! Супер даже!„, вечно „Не, не, няма нужда, ще се оправя, благодаря!“ и задължително „Ти имаш ли нужда от нещо?“
Онези хора, които са вечно позитивни и сякаш животът им е посветен на това да вдигат другите, да помагат, да са опората и силата за тях. Всесилните, които рядко чуваш да се оплакват и всичко приемат с благодарност, дори и шамарите на живота, точно там в онази светлина… е най-голямата самота.
Истинската самота е да те плаши мисълта да погледнеш в очите на някого и да кажеш „Не издържам повече„. Или да стиснеш ръката му, докато заедно със сълзите ти се изтъркулват и думите: „Толкова много ме е страх„. Самотата е тихият ужас от това да чуеш отговора, след като кажеш: „Не се справям, имам нужда от помощ„. Свикнал си да чуваш „Ее, спокойно, не го мисли толкова!“ и да усещаш стената срещу себе си, вместо някой който иска да свали своята за теб, готов да обича безгранично бурното море вътре. Някак е по-добре да си помислиш: „Не занимавай хората, всеки си има грижи на главата„, да се усмихнеш и дори да предложиш помощ, вместо да поискаш.
Така се прави. Така правят силните, успешните, умните, оправните, адекватните, нормалните хора. А ти какво? Да не си мрънкало? Слабак. Бебе. Лигаво хлапе. Досада. Тежест. Провал. Разочарование. Неприятна компания. Не, не, ужас, не бъди никога това. Не им казвай, че ти е трудно. Стреми се да изглежда сякаш всичко ти е лесно, за да не те отбягват, да не ги товариш, да не им тежиш. Преглъщай всичко, не си дете, големите така правят. Просто се справят.
Да, сами са. Да, заобиколени са от хора и дори живеят с хора, на които обаче не могат да разчитат. Пред които невинаги са себе си, не се отварят напълно, защото нали знаеш? Не е добре да си всичко, което си. Трябва да бъдеш само това, което на другите е приятно, иначе и условната любов, която получаваш от тях ще изчезне, защото вече не си за обичане. Вече си бреме.
И нищо, че всички хора рано или късно се разболяваме от всички емоции, които не си даваме свобода да изпитаме и покажем на другите, свързвайки се с тях. Когато тялото е болно поне имаме вече истинска и „валидна“ причина да мрънкаме. Но и тогава не е много добре да мрънкаш, защото пак правиш лошо впечатление и се оставяш на пораженчески мисли, които ти пречат да оздравееш. Така казват умните и успешните поне, а нали тях трябва да слушаме?
Истината е, че „Раждаш се сам и умираш сам“ никога не е било реалност, но всъщност се превръща в избора, който хората несъзнателно правят, следствие на затварянето на сърцето от страх, че болката няма да бъде приета. Колкото повече време минава, колкото повече години опит натрупаш, толкова по-малко се учиш да очакваш, защото вече знаеш, че няма да получиш. Разбирането. Вниманието. Грижата. Истински интерес към това, което се случва в теб.
Още по-страшно е, когато получиш всичко това обаче. Ами ако този човек изчезне? Или размисли? Ами ако пътищата ви е отредено да се разделят? Ако нещо му се случи? Ако пожелае друг живот? Не, не, по-добре всеки сам да си дава всичко и сам да лекува раните, които го държат буден нощем, защото така или иначе сигурност нямаш. Нямаш я в този свят. Сам си. Това е.
Но ако всъщност не си
и никога не е трябвало да си?
Ако всъщност ръцете, които те поемат след поемането на първия ти дъх на тази Земя са ръцете, които винаги те прегръщат и никога не те удрят?
Ако устните, които целуват бузите ти никога не изричат думи, които да правят на парчета духа?
Ако подкрепата е всичко, което познаваш?
Ако трудностите се посрещат със спокойствие и разбиране?
Ако чувствата ти винаги са основателни и някой те изчаква да преминеш през тях, след което вече да се мисли план за действие?
Ако всички в този свят също са отраснали в любов и изобилие и всъщност усещаш близки, защото чувстваш, че искат най-доброто за теб, а не да те лъжат или да ти вредят, защото отровата която поражда тези нужди никога не е влизала в системата им?
Ако просто нещо сме сбъркали по пътя и сега се опитваме да пренапишем края на историята, така както е трябвало да звучи винаги?
Имаме ли шанс?
Ще успеем ли?
…
Ще успееш ли?
..да кажеш на хората, които най-много се страхуваш да не си тръгнат от живота ти: „Трудно ми е. Уморих се да съм силния човек. Имам нужда от помощ. Не плувам. Потъвам. Можеш ли да ме прегърнеш и подържиш за малко?“