Типично е за хората много дълго и обстоятелствено да описват какво не е наред, на фона на никакъв коментар или максимум една дума за нещата, които всъщност са добре. Днес много неща „в тази ужасна държава“ бяха всъщност прекрасни.
Влизам в трамвая и минава контрола. Възрастна жена си подава месечната карта и скенерът я отхвърля. Срокът ѝ е изтекъл с два дни. Контрольорката каза „Съжалявам, но картата е изтекла“ и вместо веднага да започне да пише глоби, пита „Извинявам се, ако въпросът е неуместен, но вие на колко години сте?„. Още чувайки го очите ми се пълнят. Бабата отговаря „На 92 и винаги подновявам за три месеца, не знам как…“ като жената я прекъсва и казва „Не се притеснявайте, всеки забравя. Особено на вашата възраст е съвсем нормално. Просто я подновете, когато можете“ и с усмивка продължи нататък.
Да, не сме в Германия, в България сме. Тук законите не са най-важното нещо, тук има място за човечност.
Слязох и тръгнах към основната си цел за деня – центърът за административно обслужване, за да си подновя изтичащата лична карта. Бях готова за три часа опашки, защото нали… България, та взех си билетче от входа и седнах да чакам. За минутата, в която сядах и се намествах повикаха три номера. Имаше над 14 работещи гишета в стая 30 квадрата. След още минута повикаха моя. Всичко нужно попълних бързо и бях готова. Излязох, погледнах си телефона и видях че от влизането и взимането на номерчето ми до излизането ми бяха минали… осем минути. Осем минути.
Не четем тези истории често обаче. Хората казват „Е, какво да ръкопляскам, че нещо е адекватно, така трябва да е по начало, това трябва да е нормата.“ Тези, които го казват обаче обикновено имат негативно мислене генерално. Така мислят и за близките им. Че любовта, която получават от тях е даденост и няма нужда вербално да я оценяват, по-скоро ще коментират как е могло да е по-добре. Тези хора ще са и тези, които по техни думи „всички предават“ и са останали сами да се „борят с живота“. Те са и тези, които пишат постове, в които се оплакват за поредното лошо нещо в тази страна. Или в групи и форуми или на психолози мрънкат за партньорите им. Или са недоволни от нещо или някой на работа. Защото на тях всеки им е длъжен и всичко трябва да е наготово, все пак си плащат за това. Искат и вярват, че заслужават най-доброто, като са свикнали да обезценяват чуждия труд и да надценяват своя.
Не се опитвайте да ги спасявате…
Импулсивно ще искате да облекчите този силно натоварен, угнетен и тъжен човек, но най-вероятно няма да успеете. Вместо това те ще вземат цялата ви любов, грижа, внимание, жестове и подаръци и ще им намерят кусури, защото очите им не са свикнали да виждат през филтъра на благодарността. Само този на недостатъчността. Те ще говорят цял ден за кривата плочка пред скъпата офис сграда, в която работят, докато човекът от кафенето отсреща не се хване една вечер след дългия работен ден сам да я изправи и залепи със собствени средства. След това те ще я видят изправена и залепена на сутринта и ще си кажат „Хм. Оставили са си ръцете„.
…
Вие избирате от кои хора да бъдете и с какви хора искате да се обграждате. Днес беше хубав ден за мен, защото вярвам, че всичко работи и не се вторачвам в счупеното.