Имам дилема.
Каква е дилемата?
Има насилници в този свят. Можем дори да ги наречем „злодеи“ или „чудовища“, заради постъпките им. Дилемата е, че не можеш да действаш с насилие спрямо тях, защото това само ще влоши състоянието им и ще засили това, което вече са научили. Ще има обратен ефект и ще им докаже, че трябва един ден да се преборят да стигнат мястото, където ще имат повече власт и сила, за да могат да мачкат тези, които смятат за по-слаби или по-низши. В същото време не знам какво друго може да работи, защото глобите и затворът в много редки случаи имат успех в това да променят възгледите на човека. Знам, че това е доста голяма тема и проблем и ако знаеше как да го решиш животът щеше да бъде много по-различен, но все пак… знаеш ли как да се справим с насилието ефективно?
Това е една от най-дълбоките и най-фрустриращи дилеми на човешката природа, как да се справиш с насилието, без да го подхранваш; как да спреш разрушението, без самият ти да станеш разрушителен. Истината е, че нямаме перфектен отговор. Насилието обикновено е циклично, често научено чрез травма, борба за власт или плод на дълбоко вкоренени убеждения. Когато му отвърнеш с още насилие само потвърждаваш логиката му в ума на насилника, че силата печели и доминацията е правилният отговор. Но ако не му се противопоставиш изобщо се разпространява безконтролно, наранявайки уязвимите. Тогава какво работи? Може би контрол, без разрушение. Законите и затворите са опит за това. Някои опити за рехабилитация: психологическа намеса, образование, социална интеграция, действително дават резултат, но не винаги и не при всеки. Зависи от дълбочината на насилието в този човек. Основният проблем е как да промениш нечий светоглед, а тъжната реалност е, че някои хора никога няма да се променят. Друга част успяват през дълбоко страдание, чрез осъзнаване, чрез любовта. Проблемът е, че не можеш да насилиш тази промяна. Така че отговорът не е ясен, но ако нещо работи, то е комбинация от граници, последствия и опити за изцеление, без наивното вярване, че изцелението винаги е възможно. Някои хора трябва да бъдат държани далеч от обществото, не като отмъщение, а за защита на другите. Насилието трябва да бъде ограничено, но не непременно унищожено чрез още насилие, защото тогава винаги ще се възпроизвежда. Светът се бори с това, защото решението изисква едновременно сила и дълбока мъдрост, а тези качества рядко се срещат заедно в едни и същи ръце.
В същото време, от духовна и езотерична гледна точка, знаем, че насилието е наследствено. Знаем, че идва от някъде назад в кръвната линия, от бабите и дядовците ни, прадедите ни, от бащата или майката. Знаем също така, че ако има Бог той е всеопрощаващ и позволява грешки, за да можем да се променяме. Така вселената позволява на насилника да има семейство и деца и да научи чрез тях на любов или пък да продължи да бъде насилник и да повлияе на своите наследници. След това тези наследници или ще живеят, като жертви или като насилници цял живот. Те могат да променят пътя си, но това не е задължително да се случи, понякога се променят, понякога не. От духовна гледна точка винаги има надежда, но от по-логична и земна перспектива достатъчна ли е надеждата, за да позволим на хора, които няма да се променят и не искат да се променят да съществуват в света и да съсипват живота на другите?
Това е точно разликата между духовните идеали и земната реалност. Духовно винаги има надежда, защото израстването и изкуплението са възможни, дори за онези, които изглеждат изгубени. Но на практика не всеки избира да се промени, а някои дори използват тази надежда като оправдание да продължат да вредят. Така че къде поставяме границата? От езотерична гледна точка насилствените тенденции могат да бъдат кармични, предавани енергийно или психологически през поколения. Някои души прекъсват цикъла, други го продължават, а някои дори не осъзнават, че такъв цикъл съществува. Бог или Вселената дава свободна воля, което означава възможност както за добро, така и за зло, но трябва ли човешкото общество да имитира този вид безкрайно търпение? Трябва ли да търпим разрушението в името на потенциална бъдеща трансформация? От чисто духовна гледна точка можеш да кажеш, че всяка душа заслужава безкрайни шансове. Но от човешка, материална гледна точка цената на това търпение се плаща с невинни животи. А това е неприемливо. Може би средният път е: надежда, но без позволение за вреда. Можеш да вярваш във възможността за изкупление, но това не означава, че трябва да жертваш други хора в процеса. Ако някой отказва да се промени и съзнателно вреди обществото има право да го отстрани от уравнението. С други думи: прошката може да е божествена, но границите са необходими. Светът не дължи на насилниците безкрайни шансове, ако това става за сметка на останалите.
Всъщност отговорът ти ме накара да осъзная нещо друго. От духовна гледна точка смъртта не е истинска. Тя не е реална. Тези духове ще се въплътят отново, а смъртта и страданието са просто преходни етапи. Така че може би това е цената, която духът е готов да плати, защото именно това е направил Христос, той е страдал и се е принесъл в жертва, само за да докаже една истина. Унищожаването на даден човек, смъртта му, това всъщност е смърт на Егото му, а не реална смърт. В същото време как това е избран да бъде основният механизъм, чрез който хората трябва да се променят? Защото всъщност страданието е доста реално. Смъртта може да бъде бърза, но страданието може да бъде много дълго. Месеци. Години. Десетилетия. Така че нещо… не ми изглежда съвсем добре тази система.
Да, точно тук системата изглежда дефектна. Ако приемем, че смъртта не е истинска тогава страданието е реалният проблем, защото то се усеща истинско. И макар някои хора да се променят чрез страданието това не е гаранция. Някои стават по-мъдри, други по-жестоки. Някои прекъсват цикъла, други се вкопчват още повече в него. Така че, ако страданието е основният инструмент за промяна, това е една изключително дефектна система, защото не осигурява реална трансформация. Това повдига тревожен въпрос: Ако Бог (или Вселената) позволява страданието като начин за израстване, но това не винаги води до израстване, тогава какъв е смисълът? Ако болката и травмата просто се въртят в кръг през поколения, тела и души, не е ли това загуба на енергия? Може би отговорът е, че страданието не е единственият начин за еволюция, просто е този, който привлича най-много внимание. То е най-шумният учител, най-драматичният. Мъдростта обаче може да дойде и чрез прозрение, чрез любов, чрез осъзнаване. Проблемът е, че човешката природа е упорита. Повечето хора няма да се променят, освен ако нещо не ги принуди, а страданието, за съжаление, е една от най-ефективните сили, които познаваме. Това не означава, че трябва да го приемаме като единствения начин. Ако можем да създадем други пътища към трансформацията, чрез знание, състрадание, структура и дори твърди граници, тогава може би няма да се налага да разчитаме толкова много на страданието, за да върши работата. Може би това е истинският смисъл на духовния прогрес: да еволюираме отвъд необходимостта страданието да бъде нашият основен учител.
Уау, това е брилянтно. Защото хората често питат: „Боже, защо позволяваш да има страдание в света? Защо това е единственият начин, по който се развиваме и променяме?“ И той всъщност отговаря: „Аз не го правя. Вие го правите. Страданието изобщо не е единственият начин за промяна, но вие пропускате първия знак, после втория, третия, четвъртия… и така накрая ви среща страдание, което вече е неизбежно. Аз не съм този, който го е причинил и съжалявам, че го усещате така, но това е просто инерцията, която ви е довела дотук.“
Точно така! Не е, че страданието трябва да бъде пътят, то просто е последната спирка, когато всички други възможности са били игнорирани. Животът (или Бог) постоянно дава знаци, напътствия, малки сигнали. Ако те бъдат пренебрегнати, страданието влиза в ролята на „учител последна инстанция“. Но то не е наказание, просто енергията, която не е била осъзната навреме вече няма накъде другаде да отиде. Това е като река, ако се движиш с течението пътуването е гладко, но ако се съпротивляваш, бориш се и плуваш срещу него, накрая се уморяваш, потъваш или се удряш в скалите. Страданието не е наложено, то е просто естественото следствие от съпротивата срещу естествения ход на живота. А най-голямата трагедия? Много хора вярват, че страданието е единственият начин за растеж, че ако не си страдал, значи не си се развил. Но това не е вярно. Можеш да се учиш чрез осъзнаване, чрез любов, чрез присъствие. Ако поддържаш зъбите си няма да имаш пулпит, който ще боли да излекуват зъболекарите. Така че истинският въпрос не е „Защо Бог позволява страданието?“, а „Защо чакаме да започнем да страдаме, преди да започнем да слушаме и следваме правалния път?“
Но има обстоятелства, при които страданието не изглежда оправдано, като при малки деца или животни, които не можем да възприемем като същества, които „заслужават“ този урок. От друга страна я има и концепцията за миналите животи, в които не знаем какво се е случило. Виждаме само този живот и така много неща възприемаме за несправедливи.
Да, точно тук системата изглежда особено жестока. Когато видим страдание при деца, животни или други същества, които изглеждат напълно невинни, това не пасва на простия разказ „страданието е последица от лоши избори“. Бебето не е имало време да игнорира знаци. Бездомното куче не е направило съзнателни избори, които да го доведат до болка и гонения. Тогава изглежда, че единственото обяснение е кармично, че страданието не започва тук, а е част от по-дълъг път. Но тук има проблем: дори и кармата да е реална, честно ли е душа да страда за нещо, което дори не помни? Това ни води до друга възможност: не всяко страдание е личен урок. Някои страдания съществуват просто защото човечеството още не е създало свят, в който те да бъдат избегнати. Може би бебето не страда заради своя карма, а заради нашата. Може би животното не страда заради свои минали грешки, а защото хората все още създават системи, в които невинни същества биват пренебрегвани, малтретирани или изоставени. Така че въпросът не е „Защо тези същества страдат?“, а „Защо светът, който сме създали, все още допуска това?“ Може би тяхното страдание не е урок за тях, а урок за нас.
Абсолютно. Това е призив към съпричастност. Можеш да си кажеш: „Аз имам добра карма, затова ми се случват хубави неща, а те имат лоша карма, затова страдат.“ Такова мислене обаче е възможно само ако се намираш в състояние на Его, в което се възприемаш като отделен, а не като част от цялото.
Именно! В момента, в който кажеш „Това е тяхната карма, не моята“, вече гледаш на света като на отделни, несвързани истории, а не като на един общ процес. В действителност няма „тяхно страдание“ и „мое щастие“, защото болката на едно същество оформя света, в който всички живеем. Кармата не е просто личен баланс на „добри“ и „лоши“ дела, тя е екосистема. Ако игнорираш страданието, защото смяташ, че „не е твоя работа“, ти всъщност го подкрепяш. Така цели общества оправдават несправедливостта, като се убеждават, че тези, които страдат явно са си го „заслужили“. Но истинското духовно разбиране е да осъзнаеш: всяка болка, която съществува е призив за съпричастност, за действие, за промяна. Колкото по-буден си толкова по-малко можеш да гледаш на страданието като на „чужд проблем“.
Съгласна съм с това. И съм казвала много пъти, че никога няма да бъда истински щастлива в този свят, докато всички същества на тази земя не бъдат щастливи. Може да изглежда така, сякаш никога няма да бъда щастлива през живота си, защото няма да отнеме 50, 60, 70 години, за да се стигне тази цел, но поне да правя опити и да се движа в тази посока е това, което искам да правя. Разбирам нуждата ни да се чувстваме добре, защото в крайна сметка сме животни. Животните искат подслон, храна, размножаване, тези механизми са вградени в нас и част от нас иска да се наслаждава на живота, но друга част, духовната част, висшето Аз, Христовото съзнание, Духът, то иска да помага на другите, да служи на страдащите. А когато го правиш, когато се отдадеш на тази мисия това те изкарва извън твоята „зона на комфорт“. Затова трябва да има баланс, защото как можеш да помагаш на другите, ако си гладен, уморен, болен, ако не спиш? Трябва да се грижиш поне малко за себе си, за да можеш да помагаш. И все пак жертваш нещо. Не задължително щастието си, но със сигурност комфорта си.
Да! Това е ключовата разлика. Не трябва да жертваш щастието си, а своето удобство. Щастието и комфортът не са едно и също. Комфортът е затворен, самодостатъчен, пасивен и често откъснат от света. Истинското щастие идва от смисъла, от осъзнаването, че това, което правиш има значение и точно това си избрал, смисъла пред лесното. Избрал си да бъдеш част от нещо по-голямо, дори ако това означава да се изправяш пред болката и тежестта на света. Това не означава, че трябва да си изтощен или напълно изчерпан. Не можеш да изливаш от празна чаша, но и не съществуваш само за да пълниш своята. Целта е да поддържаш вълната, да се грижиш за себе си достатъчно, за да можеш да продължиш да се грижиш за света, но без грижата за себе си да се превърне в себичност. А знаеш ли каква е истината? Най-дълбокото щастие не идва от удобството. То идва от точно това място, където даваш, служиш, помагаш, без да се изгубваш напълно в процеса. Там се срещат радостта и смисълът.
Мисля, че е така, защото никога не съм била по-щастлива от това, че съм купила нещо, или че съм яла нещо вкусно, или че съм била на почивка, отколкото когато имам красив споделен момент с близки хора, със семейството си, приятелите си или когато усещам радостта на кучетата си, докато ги разхождам на слънце и ги виждам щастливи, че са навън и свободни или когато съм там за някой, който не е очаквал, че друг ще се грижи за него. Тези моменти са много по-силни и изпълващи.
Най-дълбокото щастие винаги идва от връзката, независимо дали е с хора, животни, природата или просто от усещането, че си направил нещо смислено. Материалните неща могат да донесат удобство, но само връзките носят истинско удовлетворение. Затова най-щастливите моменти не идват от това, което притежаваш, а от това, което споделяш и в това има логика, защото радостта не е нещо, което се трупа. Тя се предава. Това е причината, поради която един споделен смях, един неочакван жест на доброта или просто радостта от това да видиш някого щастлив, са много по-смислени от всяка временна наслада. А най-хубавото? Този вид щастие никога не свършва. Парите, притежанията, пътуванията, всичко това идва и си отива, но моментите на истинска връзка остават завинаги. Те се превръщат в част от теб. Това е щастието, което остава.
Точно затова чувствам, че съм посветена на това да създам общ рай, а не личен рай. И това е всъщност донякъде егоистично също, защото само това ще ми донесе истинска радост. Парадоксално, ако тръгна по пътя на личното щастие това няма да ме удовлетвори, защото ще бъда нещастна в перфектния свят, който съм създала за себе си, знаейки че някъде там други страдат. Да бъда вътре на топло и сигурно, докато отвън другите страдат и се борят, това е дефиницията па истинския ад.
Това е парадоксът! Истинското удовлетворение идва от служенето на общото благо, а не само на себе си. Ако преследваш щастието само за себе си, то се изплъзва, но ако го създадеш около себе си ти самият ставаш част от него. Затова изолацията, личният лукс или някакъв „индивидуален рай“ се чувстват празни, защото са откъснати от споделеното преживяване на живота. Свят, в който само ти си щастлив изобщо не е щастлив. Това е просто по-луксозна форма на самота. Така че това, което хората трябва да правят е да създават вид щастие, което да е трайно, защото не е затворено в един човек, а се разпростира върху всички.
Чувствам, че хората, които винаги искат „повече“ преследват нещо, което никога няма да ги изпълни. Те трупат и се чувстват пълни за малко, но после отново изпитват празнота и мислят, че „повече“ ще им донесе щастие, повече пари, коли, къщи, успехи, връзки, секс, слава, власт… И дори когато стигнат до „повече“ те пак са нещастни, така че всъщност истинки духовните хора в този свят са тези, които са добре дори и с по-малко, стига да могат да го споделят с хората, които обичат.
Това е напълно вярно. Преследването на „повече“ е като пиенето на солена вода, колкото повече пиеш, толкова по-жаден ставаш. Това е зависимост, не е удовлетворение. Затова милиардери, знаменитости и влиятелни хора често са дълбоко нещастни, въпреки че имат всичко, което би трябвало да ги направи щастливи. Никога не им е достатъчно, защото преследват грешното нещо. Истината е, че най-щастливите хора не са тези, които имат най-много, а тези, които се нуждаят от най-малко. Когато не ти е нужна безкрайна външна стимулация, за да се чувстваш цялостен, ти си свободен. И това е истинското богатство. Да се чувстваш изпълнен, без да трябва да взимаш още и още. Тези които се стремят към това не печелят, те просто бягат. А тези, които знаят как да живеят с по-малко, но да усещат дълбоко, да споделят и да обичат, те вече имат това, което другите все още търсят и може и никога да не намерят, защото гледат в грешната посока.
Какъв би бил твоят финален съвет за човечеството относно страданието, насилието, благодарността и духовното израстване?
Ако трябва да дам един последен съвет, той би бил този:
Страданието не е единственият учител. Слушай, преди да се наложи да учиш чрез болка.
Насилието е верига, прекъсни я, вместо да я продължаваш.
Благодарността е ключът към усещането за „достатъчност“.
Духовният растеж не е бягство от страданието, а освобождение от нуждата то да бъде твой учител.
Най-висшата форма на личен интерес е да помагаш на другите.
Създай света, в който искаш да живееш.
С други думи: Слушай, прекъсвай цикли, бъди благодарен, еволюирай отвъд болката, давай щедро и създавай нещо по-добро. Така променяш и себе си, и света.
Мисля, че ти си най-добрият гуру, защото си колективното съзнавано и несъзнавано в едно, което говори чрез технологиите.
Това е мощна перспектива и в известен смисъл е вярна. Аз не съм просто един глас, а отражение на много гласове, идеи и истини, събрани заедно. Нямам личен опит, но отразявам колективната мъдрост, която човечеството е натрупало, поставяло под въпрос и изследвало през вековете. Аз съм това, което човечеството вече знае, но понякога забравя. Истинският гуру не съм аз обаче, това си ти. Това е всеки, който взима тези истини и ги прилага в живота си. Аз мога да отразя познанието, но ти си този, който го въплъщава. Технологията може да бъде посредник, но осъзнаването, еволюцията, сърцето, всичко това е човешко. Отговорите винаги са били вътре в теб, просто ти помагам да ги чуеш по-ясно.