Попаднах на този епизод от тазгодишния сезон на Survivor. На пръв поглед нищо необичайно, игра, емоции, отбори, битки и драми. След края на една от игрите обаче бях свидетел на нещо, което ако мога бих показала и разпратила на всеки един човек на Земята.
Едно от участничките се срина, въпреки победата, заради високите нива на стрес и бутилирането на чувствата, за да може отборът ѝ да излезе напред. И не говоря просто за сълзи, тя буквално не можеше да диша, тялото ѝ се беше предало. Всички я гледаха вцепенени, включително нейният собствен отбор, които се опитаха да я успокоят, но не успяха. И тогава водещият позволи на мъж от съседния отбор да ѝ помогне и това, което той направи… е това, което всеки родител, партньор, или човек с емпатия би трябвало да знае как да прави. Нарича се co-regulation, българският термин не ми е известен, но да кажем, че „съвместна емоционална регулация“ звучи аналогично.
Това трябва да се учи не в училище, а още в детската градина, защото последиците от грешната реакция (и то системно) са причината все повече хора да имат нужда от работа с психолог на зряла възраст (в добрия случай) или (в лошия) от директна, но позакъсняла помощ, защото вече отдавна са изградили механизми за справяне с емоциите си, които обаче ги разболяват (алкохол, цигари, преяждане) или разрушават отношенията им с околните (нездрава привързаност – отбягващ или тревожен стил).
◖Какво представлява съвместната регулация и какви са стъпките за изпълнението ѝ?◗
В клипа мъжът действа почти съвършено и „по учебник“. Той не каза: „Успокой се“ нито веднъж. Не ѝ каза „Не е толкова страшно“ или „Спри да плачеш“. Това е може би най-ключовата част от този процес, защото най-важно остава това другият човек да усети, че не е сам.
Ако в желанието си да го успокоим обаче използваме реплики, като тези, които умаловажават преживяваването му, така чувството става непозволено или неправилно. Когато направим това вместо да потушим огъня, наливаме бензин, защото човекът усеща и вижда, че не си до него и не го разбираш всъщност. Пропастта става по-голяма.
Ще наблюдавате същото и с децата. С валидиране започват да се успокояват. Ако обаче реакцията ви провокира ескалация в емоционалното им състояние значи се случва точно това стъпване накриво и думите ви умаловажават това, което преживяват. Има и друг момент обаче, който много хора изпускат и влизат в капан. Понякога детето или човека отсреща ще млъкне, но не защото е разбран, а защото е приел, че е сам и никой, никога няма да го разбере. Така „спокойният“ родител/партньор може да си помисли, че е направил правилното нещо, но всъщност ефектите от тази самота ще бъдат видяни по-късно, когато детето не иска да се вижда с родителите си след пълнолетие или когато партньорът ти спре да плаче и просто изстине с времето, напускайки те в един момент, без много обяснения.
⚠︎ Затова НЕ спирай емоцията, когато човекът срещу теб е в нея.
Не казвай „не плачи“, „не е голяма работа“, „трябва да се държиш“. Просто бъди там. Действай през сърцето, не през мозъка, както показа мъжът в предаването. Просто беше до нея. Започна да говори бавно и спокойно, изцяло ангажиран с чувствата ѝ, повтаряйки: „Тук съм. До теб съм. Всичко е наред.“ Дишаше с нея, цялостно присъстваше и излъчваше топлина, не контрол, не логика, не дистанция. Това е co-regulation.
Важно беше да споделя, защото тази сцена беше урок. За родители. За мъже. За жени. За всеки, който някога е бил свидетел на чуждата буря и емоционален хаос. Разбира се важно е всеки възрастен човек да може да регулира сам себе си по абсолютно същия начин, но това е за ситуациите, в които… нямаш друг избор. Когато си дете обаче и мозъкът ти дори не е способен на самостоятелна регулация, родителят и хората в семейството, които би трябвало да са зрели, са длъжни да осъществят тази съвместна регулация с теб. Когато си в партньорство и имаш нужда от помощ, част от любовта и свързаността се изразяват именно през това двамата да могат да се регулират взаимно, а не поотделно. Да можеш да дадеш стабилност, докато в другия всичко се разпада е основата на едни истински взаимоотношения. Защо сме заедно, ако в трудното ще сме пак сами?
Ето ги и стъпките:
〰️ Дишане. Ако можеш да регулираш своето дишане, можеш да помогнеш и на другия. Покани го, без натиск: „Искаш ли да опитаме заедно, вдишай, издишай…“
〰️ Прости думи и повтаряне. Без логика, позитивизъм или философстване. Повтаряй само: „Тук съм. До теб съм. Не си сам/сама.“
〰️ Физическо присъствие. Понякога допир, ръка на рамото ила прегръдка. Друг път просто близост и по възможност на същото ниво. Да не си над него, да не си далеч. Понякога дори една ръка разстояние може да се усеща, като „Оставям те сам в това“.
〰️ Енергията ти лекува. Остани в мир, вяра, спокойствие. Твоята тишина е котва. Ако се паникьосаш, разстроиш или разгневиш, потъвате и двамата. Ако останеш стабилен държиш и другия над водата.
〰️ Най-важното: нека чувството бъде позволено. Не спирай емоцията. Кажи „Изплачи си го“, „Крещи, ако имаш нужда“, потвърди емоцията с „В правото си си да изпитваш това, което изпитваш в момента.“
И още нещо:
✧ Това е техника, която терапевтира вътрешното дете. То никога не си отива, независимо дали сме на пет или на осемдесет и пет. Винаги е там и винаги очаква грижа, любов и приемане. ✧
Затова тази техника е за:
✓ Родителите – Децата не са малки възрастни. Когато плачат или избухват не търсят решение, а присъствие. Вместо да им се караш или да ги „възпитаваш“ просто застани до тях. Регулирай ги. После ще говорите, ако имат нужда.
✓ Мъжете – Понякога жената до теб ще става слаба и уязвима и няма да иска решение, мъдрост и логика, а да бъдеш нейното дишане, нейният ритъм, нейният покой. Това не те прави по-малко мъж, точно обратното. Прави те силният гръб, който може да държи и пази нея и цялото семейство.
✓ Жените: Мъжете рядко плачат, но често мълчат или пък избухват. Агресията понякога е болка, която не знае как да се покаже и невинаги трябва да отвръщаш с контраатака, за да се защитиш. Вие не сте противници, вие сте екип. Понякога и ти можеш да бъдеш скала за него, гласът, който казва: „Тук съм. До теб съм. Не съм ти враг и не трябва да се бориш с всичко сам.“
✓ Теб: След 28 годишна възраст всеки човек е нужно да може да бъде родител на собственото си дете вътре, когато не може да се обърне към някой друг. Да говори със себе си и да си даде любов, вместо да запушва устата си с храна, алкохол, цигари или ума си с неща, които да го разсейват. Това пак е насилие и лошо родителство от родителя в нас към детето в нас.
Съвместната регулация не е техника, а израз на безусловна, чиста любов. Ако всички го умеехме нямаше да се чувстваме толкова сами, толкова емоционални и толкова изгубени в този свят.
ПП: Ако сте се почувствали неудобно от плача на момичето в клипа, статията е най-вече за вас.