Едната страна на монетата:
В свят, който все повече започва да прилича на сметище и среда и храна, пропити с пластмасови частици, свят, в който войните не приключват с привидната ни еволюция, а се умножават, в свят, в който антидепресантите се приемат, като витамини от всеки и депресията е епидемия, в свят, в който бъдещите поколения се отглеждат с телефон в ръка от няколко месечна възраст, свят, в който лоялността, уважителните отношения и семейните ценности са сякаш отживелица… все повече жени и мъже започват да поставят под въпрос самата идея да се превърнат в родители. Ценностите, които имат и ще предадат на децата си са едно, но хората, с които децата им ще са заобиколени? Това вече е съвсем друга и прогресивно все по-страшна тема.
Да бъдеш майка днес не е просто биологичен акт, по-скоро е политически, социален и емоционален избор, пропит със страх, гняв, тъга или просто неведение.
Ще имаш дъщеря и ще спиш неспокойно до края на живота си, в мисли за нарастващия брой педофили и насилници в света ни, които законите не просто рядко улавят, но и пускат до няколко години на свобода отново. Ще се чудиш как да ѝ обясниш, че не всеки комплимент е безопасен, и че усмивката може да бъде погрешно разбрана. Ще ѝ подариш крила, но ще ѝ сложиш и тежка броня е въоръжиш с острие, защото в този свят не се лети наивно и свободно, без последствия. Ще я отгледаш в любов към себе си, но светът въпреки това постоянно ще и повтаря, че не е достатъчно красива. Ще я научиш да казва „Не“, но ще се молиш да не попада на хората, за които тази дума не означава нищо. Ще се подсигуриш и ще я научиш да се пази, но може да се окаже, че това ще я научи никой, никога да не допуска близо, от страх да не бъде наранена, обричайки я на самота.
Ще имаш син и независимо как го отгледаш, средата му и момчетата, около него ще го принудят да премаже чувствата си, защото иначе „не е мъж“. Ще се молиш да не се събира с хора, които вярват, че стойността на човека се мери в сила, власт, пари, успехи и притежания, вместо в доброта. Ще го учиш как да уважава другите, докато света ще го учи как да доминира и да е неуважителен към жените, защото иначе ще е „чехъл“ или „simp“. Ще го гледаш как посяга към чашката все по-често, защото не знае как да бъде уязвим в свят, който му казва, че трябва или да просперира или да приеме, че е провал. Ще го гледаш как отпива глътките отрова дори, когато „има всичко“, защото светът му е показал как да бъде работохолик, не щастлив.
Ще родиш децата си и ще им дадеш цялата любов на света, но ще знаеш, че независимо от това ги обричаш да живеят в свят, белязан от необратимите щети, които вече сме нанесли на Земята. Въздухът, водата, почвата. Ще гледаш как бъдещите поколения страдат не заради собствени грешки, а заради наследството на алчността, невежеството, мълчанието и безотговорността на тези преди тях. Има много ужасни неща в този свят, с които с тежко сърце си се примирил, че съществуват, но тепърва ще трябва да кажеш и на детето си, че „нещата просто са такива“ и хората се избиват в съседните страни, но ние не можем да го спрем. Има бездомни, болни и гладуващи и им помагат други затруднени хора с течение на години, а не онези, които живеят в лукс и държат милиони в банката. Децата ти тепърва ще осъзнават неравенството в света ни и тяхното място в него.
Все повече хора избират да нямат деца не защото не го искат или защото са егоисти, а точно обратното – защото смятат за егоистично светът ни да е пренаселен и да има милиони изоставени деца, но ти да искаш точно твоите гени и травми да продължат напред и то в този свят. Просто не разбират що за „подарък“ е това към бъдещото ти дете и как разбираме въобще любовта.
Тази статия не е апел към бездетие, а към съзнание. Към разбиране. Цели поколения са осъждани и нападани, че не искат да създадат живот, вместо причините им да бъдат видяни, като валидни и дори логични. В природата съществува закономерност: колкото по-развит е един вид, толкова по-рядко се възпроизвежда. По-малко развитите видове се възпроизвеждат масово и без оглед на условията и последиците. Тази биологична истина повдига въпроса – ако по-развитите същества умеят да мислят в перспектива, то защо ние, хората, уж най-съзнателния и интелигентен вид на тази планета, невинаги подхождаме с подобна отговорност към създаването на живот? Дали сме забравили, че родителството не трябва да е животински инстинкт, а осъзнат избор?
Не мислете, че тези, които не искат деца избират този път лесно и без тъга. Избират го понякога от любов и пълно сърце, което не иска да види ужаса в погледа на детето им при вида на всичко в този свят, което отдавна трябваше да сме разрешили. Истината е, че много хора вече са стигнали до заключението, че ако емоционалните травми на човека не се изчистват достатъчно бързо или твърде малко хора избират този път, и ако човечеството, като вид, не може да обещае на децата им дом, който да ги приеме, да ги пази и да ги обича… те ще предпочетат да ги предпазят, като не ги раждат изобщо. Това също е форма на майчина и бащина любов, която макар да остава неразбрана от повечето, си остава истинска.
но…
ето я и другата страна на монетата:
В този живот ще бъда майка, защото отдавна съм го избрала. Още преди да се родя. Преди да дойда тук, в това тяло, в този свят, аз вече бях съгласна. Беше част от сценария. Беше договор с неродените ми още деца, душите, които избраха точно мен за техен водач, приятел, учител и ученик.
Знаех, че на Земята ми предстоят страхотни приключения и стотици красиви картини и вкусове, но знаех, че ще срещна и много болка, загуба, страх и несправедливост. И въпреки това казах „да“. Казах „да“ на живота в цялата му плътност. Казах „да“ на ролята, която съм дошла да изиграя. Казах „да“ и на това да бъда майка. Хората на Земята често живеят с илюзията за избор, мислим, че сами решаваме съдбата си, че вървим по път, който сами чертаем. Отчасти е така, но истината е, че важните и големи решения в него са отдавна взети. Душата вече ги е написала и когато влемем в роля, сякаш започваме да си спомняме в движение.
Когато един живот реши да влезе на това игрално поле през нашето тяло, той също не идва случайно. Избира ни. Избира и точен момент, който може да не е този, който пасва на нашите планове. Понякога е по-рано, отколкото искаме и се чувстваме неподготвени, понякога е по-късно, отколкото искаме и започваме да се чудим какво не ни е наред. Всичко е наред и в двата случая, защото моментът също е отдавна избран. А децата… те не са невинни същества, хвърлени в тъмното и събуждащи се в свят, който никога не са виждали. Били са тук стотици пъти и преди. Те са мъдри, древни съзнания, които идват с цел и мисия. Точно, като теб. И идват не за да бъдат защитени от света, а за да го преживеят, да го променят и да оставят своя отпечатък. Ролята на родителя не е да ги предпази от всичко, нито да ги спаси, а просто да ги придружи.
В свят, който сякаш се разпада може би точно това е смелостта. Да дадеш живот не от невежество, а от вяра. Да вярваш, че всяка душа знае какво прави. Че няма грешки. Че дори страданието има място в този вселенски план. И ако утре имам дъщеря или син ще знам, че те са ме избрали. Ще им разкажа не как да се спасят от този свят, нито ще ги нагърбя с отговорността да го направят „по-добър“, просто ще вървя с тях и заедно ще разкриваме тайните му. Ще имаме тежки моменти, разбира се, дори понякога срещата ни може да се окаже кратка в този свят, но това не е толкова страшно, защото в другия сме вечно свързани и ако решим, един ден пак ще бъдем семейство, макар с други тела.
Всички сме просто актьори, играем в пиеса, за която сме репетирали цяла вечност. Не е нужно да приемаме нещата толкова сериозно. Всичко, което е писано ще се случи със и без нашия въображаем контрол. В един филм главният герой питаше друг „Това е опасно и може да свърши фатално, не се ли притесняваш?“, като той се обърна към него съвсем спокойно и му каза: „Ще помогне ли?“
…
Може би истината не е в едната или другата страна на монетата, а в това да я държиш в ръка и да усещаш тежестта ѝ. Да признаеш, че този свят е суров, пълен със страхове, несправедливости и болка и същевременно да вярваш, че душите идват тук не по грешка, а по своя воля. Да знаеш, че да станеш родител ще е много трудно и отговорно, но да имаш достатъчно любов и вяра във вселенския дизайн. Не е важно дали ще се откажеш или ще се хвърлиш, важно е да можеш да стоиш в противоречието и въпреки него да продължиш с отворено сърце.