Строгите и сурови родители често отглеждат децата си „с твърда ръка“ в желанието си да им помогнат да са силни и успешни в този свят. Да не се предават. Да се борят. И това наистина е резултатът. Тези пораснали вече възрастни често постигат много в нашия свят. Върхове, титли, успехи, известност, признание. Винаги обаче детето вътре казва „Не ми стига, не се чувствам достатъчен. Трябва да направя нещо още по-велико, за да заслужа любов.“ Така се превръщат във възрастни, които никога не се чувстват истински щастливи. Удовлетворението винаги е мимолетно и сякаш бързо им се изплъзва. Все нещо липсва. Винаги искат още. По-голям връх, нова цел, по-високо постижение. Всичко, за да потушат усещането за недостойност и малоценност. Целият свят ще помни името им, но малцина ще познават сърцето им и тъмнината, с която живеят и крият дори от най-близките си.
Докато дете, израснало с любов и приемане, с подкрепа и разбиране в трудните моменти, с подадена ръка, когато е страшно, може да не се превърне в най-силния и устойчив възрастен човек, може да не стигне най-високия връх, може да не реализира пълния си потенциал, но… ще има психическо здраве. Ще усеща спокойствие. Ще приема живота и във възхода и в паденията, и ако пожелае някой ден все пак да стигне върха, ще може да му се зарадва истински, защото ще е стигнал това място от чисто желание, а не от усещане за липса и нужда да се доказва. След успеха ще изпитва пълнота, не празнина. Ще може да се наслади на победата, вместо след секунди да търси нов връх, защото еуфорията е отшумяла и раната е зейнала отново. Дори да загуби няма да загуби достойнството си и с усмивка ще си каже „Мога да опитам пак“, вместо да падне на колене и да чуе в главата си отново „Ти си провал“. Тайната истина, в която вярва и която го бута напред в безкрайни опити да докаже обратното..
Когато си суров с някой го учиш как да се мрази, макар да се надскача и развива отвъд възможностите си. След това ще е суров и с други и това прогресивно ще руши взаимоотношенията му с хората. Когато си топъл и приемащ с някой не го глезиш, а му показваш, че е важен и заслужава уважение. Показваш му, че го чуваш и виждаш. Така той няма да се бори цял живот да „заслужи“ любовта на всички в живота си. Ще знае, че любовта е безусловна и винаги там, независимо дали е успешен или не.
Понякога, когато критикуваш някого в опит да го вразумиш го буташ към дъното. Понякога детето умишлено избира да се остави по течението и да прави точно това, което „не трябва“, не защото иска да „прави напук“, а защото иска да усети любов. Истинска. Иска родителят да дойде при него и не да му каже „Защо правиш това? Глупав ли си?“, а да го прегърне с думите „Виждам, че ти е трудно и тежко и може би вината е отчасти моя. Съжалявам, ако съм те притискал и карал да си нещо, което не си“.
Понякога, когато приемем „дефектите“ на хората, които обичаме и им засвидетелстваме, че това няма да промени отношението ни, тогава любовта лекува и изчиства всичко тъмно. Тогава проблемът не е убежище, котва или тест, а нещо което човекът вече има реална мотивация да разреши.