– Ако предположим, че ти си токсичния човек във връзката с какви тактики би си служил?
– Щях да карам човека да се чувства виновен, че има нужди. Да го наричам прекалено чувствителен или „лигльо/лигла“, когато търси близост.
Щях да следя профила му/ѝ онлайн и да ровя в телефона или компютъра, докато не е наоколо.
Щях да го изтощя емоционално и да предизвиквам конфликти, когато всичко е наред и да мълча, да се дистанцирам или да бягам, когато отчаяно има нужда да говорим.
Щях да пренаписвам миналото, да отричам казаното, да изкривявам факти, да карам човека да се съмнява в спомените си, за да не знае кое е реално.
Щях да давам внимание и любов, но само когато на мен ми е удобно. Малък жест, мила дума, кратка прегръдка, точно колкото да поддържам надеждата, че съм топъл човек, за да остане другият влюбен в илюзията за мен.
Щях да омаловажавам болката, която изпитва и да убеждавам човека, че преувеличава и драматизира, за да спре да вярва на собствената си интуиция и емоционален компас.
Щях да контролирам финансите ни и да следя всяка стотинка, за да се чувства зависим и без опцията да избяга, от страх че няма да се справи, без мен.
Щях да влизам периодично в ролята на жертва и да завъртам всяка ситуация така, че да изглеждам наранен/а и нападнат/а, въпреки че всъщност аз съм действал/а грубо. Особено, когато другият човек споделя чувствата и нуждите си, което ще интерпретирам, като атака. Вместо да получи валидация и грижа ще го/я карам на мен да се извини, че ми разваля деня и настроението с обвиненията си.
Щях да накарам човека да чувства сякаш ходи по тънък лед, покрай мен. Една грешна дума или отношение, което не ми харесва и веднага следва наказание: забележки, мълчание, дистанция, цупене или скандал.
Щях да използвам любовта на този човек срещу него и да му повтарям колко щедър и добър човек е, за да го манипулирам да ми дава още, без да търси нищо в замяна.
Щях да използвам ревността като инструмент, ще флиртувам с други или ще намеквам, че имам опции, за да го/я държа несигурен/на и зависим/а.
Щях да омаловажавам идеите му/ѝ, да му/ѝ се подигравам, ако бърка, да го/я карам да се съмнява в мислите и решенията си и да напомням грешките му/ѝ, за да вярва, че не може да се справи без мен и трезвата ми преценка.
Щях да прехвърлям вината към другия, дори когато аз съм човека, който е сгрешил. Всяка моя негативна постъпка щях да оправдавам с чуждите действия и поведение.
Щях да превръщам всяка дискусия в състезание. Вместо да изслушвам щях да споря, да се защитавам и да се опитвам да „спечеля“ на всяка цена.
Щях да размивам границите помежду ни и да очаквам да съм центъра на живота му/ѝ, да съм по-важен/важна дори от личните ѝ/му нужди, да ми казва всичко, да няма лично пространство.
Щях да направя така, че проблемите във връзката ни да изглежда, че се дължат предимно, ако не и изцяло на него/нея, за да се чувства объркан/а и сам/а в опита си да поправи нещо, което всъщност аз развалям.
Щях да внасям съмнение по отношение на близките и приятелите му/ѝ. Внимателно и с намеци: „Тя не те разбира“, „Майка ти не иска най-доброто за теб“, „Баща ти мисли само за себе си“ и тн. Щях и да отказвам срещи с тях. Така бавно щях да го/я отделя от възможността за вмешателства и да остана единственият източник на „истина“ в живота му/ѝ.
Щях понякога да се преструвам, че съм неспособен/неспособна нарочно, само за да се чувства отговорен/отговорна за мен и да ме „спасява“.
Щях да казвам едно, но да правя друго и да го/я обвинявам, че не ме разбира, за да оправдая обърканите си действия, за да започне да се съмнявя в капацитета си да бъде емпатичен/на. За да се почувства той/тя токсичен човек и да се чуди дали няма нарцистични наклонности.
Щях да му/ѝ давам фалшиви надежди за стабилност. Точно когато реши да си тръгне ще се превръщам в идеалния партньор, за да се колебае вечно дали нещата все пак могат да се оправят.
Щях да му/ѝ повтарям, че е късметлия/късметлийка да е с мен, докато всъщност той/тя върши цялата емоционална работа в отношенията ни, за да се чувства виновен/на, че не е щастлив/а.
Щях да го/я убедя, че никой друг няма да го/я понесе. Че е тежък характер, че е труден, емоционален и претенциозен човек, за да остане с мен, парализиран/а от страх, че иначе ще остане сам/а.
Щях да ползвам мълчанието, като оръжие. Нямаше да викам и крещя, просто щях да го/я игнорирам с дни, за да го/я накарам да проси за внимание и да се извинява за неща, които не е направил/а.
Щях да се държа топло и студено, понякога страстно, друг път напълно ледено, без видимо обяснение, за да го/я накарам да се чуди какво е направил/а, за да „заслужи“ близостта ми и да се опитва още повече да ме спечели.
Щях да обещавам промяна, без намерение да се случи. След всеки скандал щях да казвам „Ще се постарая“, „Ще работя върху себе си“, „Ще се променя“, но нищо реално нямаше да трансформирам. Просто ще искам да държа надеждата жива, за да държа човека на каишка.
Щях да използвам чувството си за хумор, като прикрито оръжие. Да си правя шеги на гърба му/ѝ и да подмятам изречения за външния му/ѝ вид, за да подкопавам достойнството му/ѝ и ако реагира просто да кажа, че явно няма чувство за хумор.
Щях да използвам личните страхове на човека, за да го спра от това да рискува или да проявява смелост, за да не върви напред, без мен.
Щях да го/я хваля само когато се държи така, както искам. Одобрение щях да давам, само когато се съобразява, подчинява или ми угажда, за да се научи, че любовта трябва да е заслужена.
Щях да присъствам физически, но да съм дистанциран/а, студен/а, без да кажа дума, за да се усети напрежение, без да мога да бъда обвинен/а в нещо конкретно.
Щях да създавам хаос и след това да го/я обвинявам, че реакцията му/ѝ прекалена и е луд/луда.
Щях да го/я карам да се чувства сякаш е труден/трудна за обичане с реплики, като: „Обичам те, но понякога просто не издържам“ или „С теб всичко винаги трябва да е сложно“.
Щях да го/я заливам с любов в началото на отношенията ни: комплименти, внимание, поглъщаща страст, романтика. Щях да създам зависимост, адикция, да се превърна в наркотик, за да изглеждам като „сродната душа“, към която винаги ще се връща, дори когато един ден започна да се отнасям ужасно с него/нея, защото ще вярва, че нещата могат да се върнат „както са били в началото“.
Щях да го/я накарам да се съмнява в хората и да му/ѝ казвам, че всъщност не го/я харесват и се подиграват зад гърба му/ѝ.Така щях да го/я изолирам социално, за да вярва, че само аз съм единственият „честен“ и „стойностен“ човек в живота му.
Щях да използвам тайните, които ми споделя срещу него/нея. Всичко, което ми е споделял/а в слаб и уязвим момент щях да използвам, като оръжие в споровете ни. Щях и обаче в някакъв момент да се извинявам фалшиво, само за да продължи да ми споделя и да трупам амуниции за следващите пъти.
Щях да правя сладки жестове, след като съм наранил човека и съм го съсипал психически. Кафе, мило послание на листче, нещо вкусно за хапване, подаръче, точно когато е най-объркан и наранен и очаква извинение. Така ще си каже „Той/тя не е чак толкова лош човек, може би наистина преувеличих“.
Щях да поставям ултиматуми, замаскирани като избор. „Прави каквото искаш, но знай какви ще са последствията“, за да контролирам поведението на човека, без да изглеждам контролиращ.
Щях да го/я карам да се чувства неблагодарен/на, когато страда. Да напомням за всичко, което съм направил/а за него/нея и да го/я натоваря с вина, замазвайки собствената си жестокост.
Щях да се подигравам на чувствителността на човека и дори да се смея, когато плаче, виждайки го, като нацупено дете, което преувеличава.
Щях да променям другия невидимо, без да успее да усети колко е станал/а различен/на с времето. Малко „нежни“ критики към стила, начина на изразяване, дори вкусовете, за да го/я направя по-удобен/а за мен и по-малко свързан/а със себе си и личната си истина.
Щях да го/я сравнявам с други хора. С бивши, с приятели и познати и щях да му/ѝ разказвам за тях, въпреки че виждам неудобството му/ѝ от темата.
Щях да саботирам успехите му/ѝ и всеки път, когато му/ѝ се случи нещо хубаво щях да омаловажавам постижението, да правя сцени или да сменям темата към нещо различно свързано с мен.
Щях да правя всичко задкулисно, за да не се разбере, че дърпам конците. За външни хора щях да съм чаровен, усмихнат и забавен човек, но истинското си лице щях да показвам само насаме, за да изглежда другият като „проблемния“, ако някога се оплаче. За да се съмняват и хората извън отношенията дали не си въобразява, защото никой няма да е виждал лошо отношение от мен.
…
Нарцисизмът често се възприема като вродена черта на личността, но реалността често е по-сложна и многопластова. Понякога хора, които нямат тенденции да проявяват контролиращо или манипулативно поведение, започват да развиват такива наклонности след травматични преживявания.
Например ако си отгледан от такъв родител или член на семейството или пък след връзка с нарцисист. В тези отношения чувствата ти са били потъпквани системно и така без да искаш усвояваш същите тактики, като форма на защита. Нарцистичните наклонности изпълняващи протективна функция са всъщност най-честият случай и именно за това всеки втори казва: „Бившият ми беше токсичен нарцисист“ или „Майка ми/баща ми е нарцис“.
Истината е, че клинично диагностицираното нарцистично личностно разстройство (НЛР) засяга едва един до пет процента от населението. Повечето хора, които проявяват нарцистични черти не са родени така, а ги развиват като реакция на травма, липса на стабилност в детството или след преживяна емоционална злоупотреба. Нарцистичните поведения често са щит, не същност. По-скоро заразна болест, отколкото идентичност. Това е важно да се разбира и осъзнава от хората, особено потърпевшите, потенциални „бъдещи приносители“. Важно е да не демонизираме хора, които несъзнателно са изградили нездрав защитен механизъм, в опит да се спасят.
Кога говорим за патологичен нарцисизъм и кога става дума за травматичен отговор, зад който стои страх, неувереност и желание да не бъдеш наранен отново?
Патологичният нарцисизъм е личностно разстройство, при което човек не изпитва истинска емпатия, използва другите за собствените си цели и вярва, че стои над тях. Такива хора често манипулират съзнателно, търсят възхищение на всяка цена и не допускат вина или отговорност. Не признават грешките си, защото не виждат проблем в себе си, проблемът винаги е в другите.
От другата страна стоят хората, които развиват нарцистични черти, като травматичен отговор и при тях поведението изглежда сходно, но идва от страх, не от чувство за превъзходство. Често усещат вина, срам и объркване след конфликт, осъзнават, че нараняват, но действат така, защото не знаят как иначе да се защитят. В основата стои нуждата от сигурност, а не нуждата да властват.
Основната разлика е в емпатията, осъзнаването и способността за промяна. Патологичният нарцис не желае и не вижда нужда да се променя, докато травматично реагиращият човек може да изгради здрави взаимоотношения, ако получи подкрепа и се научи да се свързва, без страх. Единият руши, за да се чувства велик; другият се пази, за да не бъде разрушен отново.
Ако осъзнаете, че вие или партньора ви или и двамата имате негативни механизми за справяне със страха от истинска близост, ето няколко стъпки, които ще помогнат, за да излезете от травматичния нарцистичен модел и да изградите здравословна връзка:
• Осъзнаване и поемане на отговорност
Признай пред себе си, че част от поведението ти наранява другия. Не защото си „лош човек“, а защото носиш стари рани. Виж кои реакции са защитни, а не автентични и по-късно съжаляваш и се срамуваш от тях.
• Проучване на първопричините
Върни се назад и помисли какво ти е липсвало като дете. Кои отношения са те научили, че любовта трябва да се заслужи или че близостта е опасна? Разбирането на тези модели е ключово. Работа с професионалист за поне няколко месеца би била от полза.
• Практикуване на безопасна уязвимост
Вместо да контролираш, бягаш или нападаш започни да споделяш как се чувстваш в момента, без да обвиняваш. Изречения като „Страх ме е, че ще ме отхвърлиш“ са проява на уязвимост и в същото време смелост, защото са активна битка със страха от изоставяне.
• Изграждане на нови реакции
Следващият път, когато искаш да се отдръпнеш, да замълчиш, да изкритикуваш или да иронизираш спри за момент и избери друга реакция, дори да ти е непривична. Кажи например:„Мога ли просто да си поема въздух, преди да отговоря?“. Дай си време на направиш правилното нещо този път. Колкото по-често, толкова по-бързо ще се случва. Това е мускул, който се тренира.
• Подкрепа и здрави примери
Не си сам в този процес. Потърси групи за подкрепа или дори литература и хора, които са примери за здравословна любов. Когато си заобиколен от добри примери, които показват какво е между двама човека да има уважение, откритост и грижа мозъкът започва да се пренастройва.
И най-важното: не очаквай съвършенство. Фокусирай се върху малките промени и победи и движението от страх към доверие.
В този свят има безскрупулни хора и диагностицирани социопати, но ако сме искрени е повече от вероятно… нито баща ти, нито бившият ти, нито майка ти, нито ти да сте от тях. По-често просто сме част от веригата на страха и липсата на любов и ефектите от това, но всеки, който е бил ранен има шанс да слезе от тази въртележка и да прекъсне цикъла. Всеки токсичен навик, породен от малоценност може да бъде разплетен и заменен със здрава, осъзната искреност и уязвимост, стига да избереш да не предаваш болката нататък. Ако желанието за промяна е налице и е откровено, надежда винаги ще има, колкото и пъти да стъпваш накриво.