Детето не се държи добре -> Наказание -> Детето спира да не се държи добре -> Успех -> Родителят, доволен от тактиката си споделя мъдростта си с други родители -> Ражда се лавинообразен проблем.
Мимолетната победа е за сметка на дългосрочната все още необозрима загуба. Чрез наказанието или назиданието детето не се променя, то се потиска. Блокира експресията на дадена част от себе си. Това резултира в невъзможност да бъде „себе си“ в бъдеще, около хората в живота си, без да чувства, че с това ще ги уплаши, разгневи, разочарова, нарани или дори загуби.
Да кажем, че детето започва да рисува с маркери по стената. Родителят може да го накаже по много начини. Да му се скара. Да му каже, че „така не трябва“. Да му отнеме нещо, което то обича. Да го „ошамари“. Да му се разсърди и нацупи, мълчаливо наказание. Да го изолира. Да се разстрои и разплаче. Да му даде да си почисти грешката само, докато го наблюдава назидателно. Множество са всъщност емоционалните (незрели) реакции, които може да прояви и те ще бъдат все грешни, защото имаме Разделяне и Осъждане, а това е сериозен стрес за детето.
Когато детето бъде наказано за рисуването то не знае, че всъщност проблемът е, че то се случва на стената и така започва да свързва всичко свързано с креативност с болка. В по-късен етап потискането може да доведе до множество резултати: ниска себеоценка, потискане на спонтанността, тревожност, осъдителност към хора, занимаващи се с изкуство (дори и собствените му деца един ден).
Родителите, разбира се, не трябва да се вманиачават и притесняват до побъркване за това как да не травмират детето си ежедневно. Човеци сме, не можем да бъдем съвършени. Това, което родителят може да направи обаче е НЕ да позволи детето да драска на стената (липса на авторитет и здравословни граници), но да открие позволено място, където детето да се развихри. Вместо „Ужас! Какво е това!!?“ може да реагира позитивно на рисунката, но да проведе разговор за мястото, където се рисува и да помогне на детето заедно да пребоядисат тази част от стената. След това по възможност да намери голям картон и да вземе още повече маркери, за да бъде това добра „сделка“ за детето, защото колкото и да е малко – не е глупаво и няма да замени стената с молив и лист от тетрадка. Детето трябва да бъде поощрено, че рисува, не наказвано, че рисува, защото това е, като да стъпчеш току-що показало се извън почвата стръкче. Нито ще се израстне. Нито ще се развие, като голямо и силно дърво с годините, нито ще даде плод. Ще си остане смачкано.
За всяка ситуация има решение и ако ви е трудно да го откриете винаги може да се съветвате със специалисти в областта на детското развитие или просто креативни ваши приятели и познати, чието съзнание няма да е замъглено от страх и стрес, привличайки по-добри, трайни и оптимални решения, необвързани с насилие. Заедно сме, за да си помагаме, както се казва – It takes a village to raise a child.
Кое е правилното решение и как да го познаете? То ще е това, в което няма губещи. Нито родителят се огъва и страда от поведението на детето, нито детето е смазвано от авторитарния родител. Както е с децата, така е и с възрастните – ще бъдем удовлетворени истински само, когато знаем, че всеки е получил нужното, не само ние/те.