Когато си разпилян, несигурен и нерешителен, човекът до теб, който е подреден, ясен и бързо взима решения ти се струва, като дар от съдбата. Той мисли, избира, организира. Ти се отпускаш. Не се бориш със себе си, не се луташ. Казваш си: „Това е допълване. Това е баланс. Това е партньорство.“
Минава време обаче и колкото повече отстъпваш, защото ти е по-лесно и привично, толкова повече забравяш какво е да се налага да си решителен. Да избираш. Да действаш. Без да се усетиш от благодарност преминаваш в зависимост, и ако някога останеш сам ще е по-трудно, отколкото преди. Преди да се запознаете ти беше трудно да си инициативен и да планираш, но ти се налагаше и опитваше и се стараеше да тренираш този мускул, докато сега… вече отдавна е атрофирал. Твоят „перфектен баланс“ инвалидизира и двама ви. Нито ти се учиш как да се бориш за своя избор, нито другият се учи да се съобразява или пък има възможността да се отпусне.
Случва се и на много други нива…
Понякога партньорът ти е човек, който е винаги весел. Вдига те, когато си тъжен и те кара да се смееш, въпреки че си имал тежък ден. Постепенно започваш да забравяш какво е да си отговорен за собствената си усмивка и добро настроение. Забравяш как да стигнеш до радостта вътре в теб. Научаваш се да я чакаш отвън. Ако този човек рязко изчезне… мракът и тишината ще ти се струват непреодолими.
Понякога партньорът ти е човек, който е винаги в движение. Става рано, прави си сутрешната разходка или тренировка, чисти, пренарежда, прави закуска. Докато твоята сутрин започва в десет, а от леглото ставаш чак по обяд. В началото това те напряга, но започваш да забелязваш, че той ти повлиява и ставаш все по-рано и ти харесва, когато денят ти започне активно. Усещаш, че можеш да си по-продуктивен през целия ден, ако сутринта ти е по-динамична. Когато се събудиш сам обаче отново се връщаш към инертността. Сякаш без другия си застинал. Спрял. На пауза, без дори да знаеш как да тръгнеш отново.
Понякога партньорът ти е човекът с книжката. Той кара, а ти просто се качваш, сядаш и потегляте. Уж удобно, уж леко, докато не усетиш, че нямаш никаква свобода и не можеш да стигнеш никъде, без него. Графиците и на двамата винаги трябва да се съгласуват и винаги някой ще е ощетен, когато другият е ангажиран с лична цел, което пък поражда или конфликти или изтощение и тиха неприязън. А можеше… да си се научил да си независим и да не разчиташ винаги на него.
Понякога партньорът ти е този, който мисли за парите, плаща сметките, планира бъдещето, работи допълнително и живее с леко превит гръб, защото носи целия товар в семейството. От другата страна си ти, усмихнат, обичащ, подкрепящ, но без амбиции и без цели, които да гониш. Не искаш да мислиш за цифри, това те напряга, затова той е нагърбен с тази отговорност. Удобно ще ти е до време, защото постепенно тази „любов“ става товар за него, ще започне да се чувства сам и без подкрепа, както обаче и за теб, защото започваш да се чувстваш като дете в собствената си връзка. Един ден, когато останеш, без човека до себе си ще си на колене, с усещането че дори не можеш да се изправиш, защото гърбът ти е бил той.
Понякога единият се старае да живее здравословно, пие добавки, прави изследвания, чете етикети, а другият живее „за мига“. В началото е чаровно, че сте различни, единият се грижи, другият живее свободно, но с времето динамиката започва да тежи. Единият се тревожи и поема отговорност за двама, а другият не осъзнава колко е трудно това. И ако нещо се случи единият ще бъде изтощен не само от грижата за себе си, но и от допълнителния товар, който е да мисли за този, който отказва да се грижи за себе си. Точно затова често обсебеният от темите свързани със здравето боледува по-често, защото неговият кортизол е висок, тревожейки се непрекъснато за всички, които обича, които не правят нищо, за да се погрижат по-добре за здравето си и оставят другия да носи последиците, които е могло да предотвратят, ако го видят като учител и попият това, което им преподава.
Понякога във връзката партньорът ти чувства всичко, преживява, изразява, плаче, говори, а ти… мълчиш. Бутилираш. Скрил си чувствата си в дълбок сейф и си забравил къде е ключът. Тогава човекът, когото обичаш започва да носи емоциите и на двама ви. Гняв, тъга, сълзи, паника. Започва дори да се чувства луд, емоциите му изглеждат прекалени, дори за самия него, защото не се познава в тази светлина. И е вярно. Такъв е само около теб. Защото другите хора в живота му познават емоциите си и ги изразяват, докато твоите си рационализирал, а експресията – захвърлил в „мазето на ума“. Важно е да знаеш обаче, че когато единият мълчи и не показва уязвимост, другият говори и плаче за двама. Така тежестта става непоносима за носене и партньорствата се разпадат, само за да се окажеш в следващата си връзка… на мястото на партньора ти, където всичко започва отначало.
Понякога единият винаги готви, винаги чисти, винаги пуска пране, винаги се грижи всички в къщата да са добре. Обикновено жената. Или пък винаги хвърля боклука, винаги сменя крушките, винаги оправя течащата чешма, винаги върши „хамалската работа“. Обикновено мъжа. В началото това изглежда като сделка, има обмен, няма проблем. Докато умората не почука на вратата. Докато не осъзнаеш, че не живееш с партньор, а с пасажер. Затова не можеш да си позволяваш да си жена, която не знае как да смени спуканата гума на колата си, нито да си мъж, който не може да сготви една вечеря за семейството си или да пусне една пералня.
Понякога партньорът ти е човек, който винаги вижда чашата наполовина пълна, контрастирайки теб – тревожен, мнителен, фаталистичен. Когато сте заедно присъствието му е като глътка свеж въздух. Казва ти „Всичко ще се нареди, ще видиш. Вселената си знае работата.“ И ти му вярваш. Не го мислиш, но чувстваш истината и спираш да се напрягаш. В един момент обаче, когато е далеч от теб страховете и тежките мисли нахлуват отново и не знаеш как да ги пребориш. Винаги някой друг те е повдигал и е борил демоните ти, вместо теб.
Затова задай си тези три важни въпроса:
Какво винаги прави партньора ми, аз почти никога?
Какво винаги правя аз, партньорът ми почти никога?
Как можем да променим това?
Любовта не трябва да ни прави слаби в удобството си, нито силни през липсите. Не бива да разчитаме само на себе си, но не трябва да ставаме и крайно зависими. Истинската близост е онази, при която човекът до теб те вдъхновява да развиваш това, което е слабо в теб и силно в него, дори само с присъствието си. Той е учител, ти ученик. Той обаче не е инструмент, който да ползваш, защото „сам не можеш“ това, което е така лесно за него. Най-голямата опасност в една връзка не е да се карате, а да станеш половин човек, защото другият върши и живее другата половина. Превърнеш ли отношенията в обмен на блага, предизвикваш съдбата да провери кои мускули са тренирани и кои не. Дали можеш ли да стоиш на двата си крака или единият е слаб.
Хората в живота ни не са даденост,
те са там, за да ни покажат какво ни липсва,
а не за да запълнят това, което липсва.
Ние за тях също сме това, но за да е пъзелът нареден не можеш да залепиш човека за себе си и да живеете един живот, без право на свобода. Ставаме цели, когато се научим да мислим и действаме, както човекът до нас мисли и действа. Тогава ученикът превръща учителя в лечител, вместо в патерица.