Как да открия призванието си?

Лъвът знае как да е лъв, просто е. Черешата знае как да дава плод, знанието живее в нея. Човекът не е растение или просто животно, той има и възможност да е повече от това, което вече е… и точно това явно го обърква. Хилядите възможности. Опциите. Вариациите. Средата. Възпитанието. Мнението на родителите. Партньора. Приятелите. Социума. Вярването, че целта е „една“ и трябва да бъде открита, иначе ще сме нещастни. Усложняването на един всъщност много простичък процес. Процесът на това да опознаеш себе си на първо място.

За да откриеш призванието си…

„Know thyself“

Истината е, че може би не си отделил достатъчно време да разбереш кой си. Отвъд ролите на дете, брат, сестра, родител, съпруга, съпруг… какво те движи и вдъхновява в този живот? Когато разбереш кой си и направиш една странична равносметка за себе си, не отвътре да наблюдаваш, а отвън – тогава можеш да си зададеш следните въпроси:

Какво прави този човек?

Какво харесва този човек?

Какво го кара да се чувства добре, отвъд базовите удоволствия (храна, любов, смях, почивка, спокойствие)?

Какво виждат другите в мен, което аз не виждам в себе си?

Кои са качествата, с които биха ме описали хората, които ме познават най-добре?

Кое е нещото, което внасям в живота им?

Какви са темите, които винаги вълнуват съзнанието ми ежедневно?

Къде обикновено е фокусът ми?

В какви ситуации губя представа за времето?

Какво бих правил(а), дори никой никога да не го види или оцени?

Какво ме кара да се ядосвам, не защото е лично, а защото го чувствам несправедливо?

В какво хората често търсят съвет или подкрепа от мен, дори без да го осъзнават?

Какво бих преподавал(а), ако трябваше да предам на някого най-ценното, което знам?

Какъв тип теми мога да анализирам с лекота и удоволствие?

С кое мое поведение дразня най-близките си? То е моя сила, просто пред грешната публика.

Къде често ми казват “прекаляваш”, било то с емоции, думи, ентусиазъм. страст, покорство или дори тишина?

Заради кое карам хората около мен да чувстват несигурност, защото се сравняват?

Какво се опитвам да обясня на другите отново и отново и сякаш не схващат?

За кои мои качества съм се карал с хората или съм се чувствал неразбран, защото не са ги приемали, а аз не искам да ги променям?

Отговорите на тези въпроси могат да варират, но една тема със сигурност ще се открои. Една характеристика. Един корен. Същност. Това търсим. Не търсим „Да! Ще бъда архитект!“ Търсим нещо отвъд етикета и конкретната професия. Търсим ролята. Това е нещо, което когато се идентифицира, започваш да виждаш героя, който си избрал в играта, която играем. Защото функцията ти не е нещо, което не си и което тепърва ще изграждаш, а е нещо, с което си се родил. Не си изключение в този свят, всяко нещо на Земята вече носи знанията за това, което е създадено да бъде.

Отговаряйки на въпросите горе можеш да си кажеш: „Ето! Ще бъда човека, който организира“ или „Ще бъда човека, който разбира и отпуска и внася уют“ или „Ще бъда човека, който мотивира!“ или „Ще бъда човека, който смело изразява себе си“ или „Ще бъда човека, който изпълнява с прецизност това, което му се възлага“ или „Ще бъда творец!“ или „Ще създавам нови светове“ или „Ще бъда този, който отива там, откъдето другите бягат, защото не ме е страх“ или „Ще бъда топъл и грижовен, просто светлина!“

Това е мисията. Това е призванието.

Не професията.

Професиите, които ти дават поле да следваш мисията ти… са стотици, не една.

Как човекът, който си осъзнал, че си от точка едно може да бъде полезен за другите? Как може да служи на другите? Как може да действа симбиотично спрямо тяхното съществуване? Как може да е в полза на човечеството? Какво им дава? Дали им дава радост? Дали им дава вдъхновение? Дали им дава музика, която да слушат? Дали им дава текстове, които да четат? Дали им дава знания, с които да вървят по-уверено в живота си? Дали им дава структура, с която да управляват ежедневието си? Дали им дава мъдрост, с която да виждат живота с нови очи? Дали това, което дава прави живота на някого по-добър?

След като си разбрал какъв си и с какво можеш да си полезен идва практичната част: да се открие професия, която вече съществува и въплъщава тези качества ИЛИ самият ти да създадеш форма, в която да въплътиш това, което си.

Работата тук е да усъвършенстваш натуралните си таланти и да ги покажеш на света. Тези години обучение могат да се случат в университет, могат и да се случат на терена на живота, когато се хвърлиш в неизвестното и учиш в движение от самата практика, може и двете. Тук е важно: да разбереш техниките, да научиш способите, да се снабдиш с инструментите, за да изпълниш това, което искаш. Особено в днешно време дори не е нужно да пропътуваш до друг континент, за да получиш обучението, което търсиш.

Онлайн програми, ChatGPT, YouTube, книги в библиотеката, професионални курсове – няма нещо, което да искаш да научиш и да нямаш ресурс откъде. Дори смятам, че в голям процент от случаите ресурсът е дори безплатен.

Основният проблем се явява всъщност мързелът, объркването и страхът от нищета и основно това разделя хората на примирени работници и вдъхновени съ-творци на този свят. Проблемът е и в безотговорността, защото не подозираме колко сме свързани с всички останали. Защото какво се случва, когато не откриеш призванието си? Животът ти просто ще е сив и ще вършиш работа, която не обичаш? Не е просто това. Много по-лошо е. Не става дума само за това какво правиш, а за това в какво се превръщаш.

И когато не живееш призванието си – тлееш. Когато човек е на мястото си, когато е в потока, когато дава това, което му е дадено, той гори. Искрата му не угасва. Тя захранва самия него, но и запалва другите. Разбира се може да дразни някого със светлината си (този, който е угаснал), но по-често мотивира останалите да намерят собствения си огън.

А въгленът? Той не просто тлее сам, той също излъчва, но този път – мрак и отчаяние. Сякаш ти казва: „Какво като сега гориш, и ти ще свършиш като мен.“ Но това не е реалността, защото човек може да гори дори в последните си глътки въздух на тази земя, докато има много, които угасват много преди да си тръгнат от този свят.

Да си въглен се отразява на:

– родителите ти, които усещат, че не са се справили, че не са успели да те направят щастлив и да те подготвят правилно за този живот;

– партньора ти, който се чуди какво повече да направи, как да те вдигне, как да те зарадва, но ти го дърпаш надолу и накрая може дори да си тръгне, защото очакваш неговия огън да стига и за двама ви;

– здравето ти, защото тялото ти ще започне да се самоунищожава;

– децата ти, които няма да учиш да бъдат искри, а ще учиш как да тлеят тихо, послушно и без много мрънкане;

– общество, защото колкото повече въглени има, толкова повече престъпления, депресия и психически проблеми, безсмислие, апатия, нихилизъм, насилие, болести, негативизъм, екологични проблеми и тн. ще има в света ни.

Да не намериш призванието си не е просто личен неуспех, а верижна реакция. Не страдаш само ти, страдат всички, които те обичат и всички, които никога няма да бъдат докоснати от искрата, която носиш.

е важно да дам едно пояснение, което облекчава осъждането и обвинението, което се чете в предишните редове. Нека се върнем на темата, че мисията на човека и искрата на човека НЕ СА задължително свързани с конкретна професия или с конкретни резултати. Мисията е едно изречение. Една функция. Един импулс, който си роден да изразиш. И е напълно възможно ти и в момента ВЕЧЕ да изпълняваш мисията си, но да си хванат в капана на: „не е достатъчно“, „трябва да е нещо повече“, „не съм стигнал още там“, „не е това, което трябва да бъде“. Капанът на желанията. Капанът на максимализма. На капитализма. На идеята, че ако не изпитваш еуфория и нирвана всеки ден значи не си на мястото си.

Моята, лична мисия е много семпла и много видима при мен още от дете. Моето призвание е да предавам на другите как изглежда света през моите очи и през моя ум, без да филтрирам. Следователно… мога да съм писател, мога да съм учител, мога да съм музикант на улицата, мога да съм актьор на сцена, мога да съм режисьор, мога да съм всичко това и пак да съм в призванието си. Важно е в края на деня да си задам въпроса: Изпълних ли основната си функция днес? Ако отговорът е „Да“, това е всичко. Нищо повече не е нужно. Но ако си кажа, че това не ми стига, че не е достатъчно, че трябва да е повече, че трябва да съм много по-богата, да съм постигнала много повече върхове, да имам най-хубавото семейство, най-прекрасният дом, най-добрите приятели, съвършеният живот… тогава се превръщам във въглен, без дори да съм въглен.

Затова, да, някои хора наистина не работят това, за което са родени, но има и много хора, които вече изпълняват функцията и ролята си в живота, но позволяват на тъмнината да ги кара да мислят, че това не е достатъчно.