Една от основните характеристики на човешкия мозък е да търси причина. Това му носи яснота, чувство за контрол и илюзия за сигурност. Когато изпитваме нещо, което не разбираме мозъкът автоматично започва да създава обяснения, за да ни помогне да се ориентираме. Интуицията от друга страна, която ни дава не илюзорната, а обективната истина, не говори на езика на ума. Тя не използва думи, логика или причинно-следствени връзки, тя е единствено усещане.
Да „слушаш интуицията си“ обаче не означава да слушаш заключенията, които мозъкът ти си е измислил, за да обясни чувството, което усещаш. Ако му позволиш да “попълни празните места” това означава да повярваш на интерпретации, които потенциално може да нямат нищо общо с реалността.
Примери:
Може да усетиш напрежение в стомаха и мозъкът веднага да реши: „Нещо лошо ще се случи“ или „Нещо лошо се случва в момента“, но реалността може да е съвсем друга: понякога когато си чувствителен улавяш, без да искаш чужди емоции. Усещането е реално, но значението, което му приписваш често не е обективната истина.
Партньорът ти мълчи. Интуицията ти усещане отдръпване и сякаш човекът е „на друго място/ в главата си“. Мозъкът решава: “Сигурно не ме обича вече или си мисли за друг човек“. Реалността: Да, наистина човекът е „в главата си“ и емоционално отдръпнат, но причината е, че е изморен или мисли за проблем на работа, който не е успял да разреши.
Някой не ти вдига телефона. Интуицията ти казва, че всичко е наред, защото тялото ти е спокойно. Умът ти обаче не е и започвайки да мислиш неприятни неща, това прогресивно започва да влияе и на тялото и се стига до усещане за свиване в стомаха, защото мозъкът казва: „Сигурно ми е ядосана за нещо или ме избягва нарочно“. Реалността кореспондира обаче на интуицията ти, която ти даваше спокойствие преди да я изключиш с фаталистични мисли и е, че човекът просто е оставил телефона си на без звук, за да поспи спокойно и ще ти звънне, когато се събуди и види пропуснатото повикване.
Чувстваш стягане в гърдите. Интуицията ти дава сигнал за страх. Мозъкът решава: “Ще получа паник атака или нещо лошо ще стане.” Реалността е, че след две минути съквартиранта ти ще влети в стаята рязко, без да почука и ще те стресне много. Интуицията ти дава демо версия на бъдещето за подготовка, но няма как да знаеш, че е така.
Понякога имаш усещането, че човекът срещу теб крие нещо. Просто го усещаш, в погледа му, в паузите между думите, в това как се държи. Започваш да премисляш, не можеш да се успокоиш и мозъкът веднага ти пуска сценарий: „Този човек крие нещо лошо, не ми казва истината, нещо не е наред“. Минават няколко дни и се оказва, че наистина е крил нещо, но не е било лошо, напротив – подготвял ти е приятна изненада и целият този кошмар е бил просто защото мозъкът ти не е могъл да приеме, че нещо може да се крие и да не е опасно. За него щом се крие, значи е заплаха.
Приятелка те гледа странно и втренчено. Интуицията: нещо е различно, усещам тревожност. Умът си мисли: “Сигурно ме анализира и съди“. Реалността: Гледа те, но дори не те фокусира, защото мисли за проблем в живота си, който не я оставя да си почине. Тревожността е реална, но е нейната, не твоя.
*класиката*
Сънуваш кошмар с човек, когото обичаш. Интуицията ти казва: Обърни внимание на чувството в този сън. Къде се появява в будния ти живот? Как можеш да адресираш появата му отново? Мозъкът обаче решава, че сънят е буквален и понеже си сънувал как човекът е пострадал решаваш, че трябва да му се обадиш, да му вмениш страх, да го предупредиш, да го предпазиш. Реалността обаче е, че нищо лошо не се случва, но подсъзнанието ти все пак ти показва натрупано напрежение, което иска да бъде освободено.
Получаваш кратък и хладен отговор в чат. Интуицията усеща откъсване. Мозъкът казва: „Сигурно съм направил нещо, сигурно ми е сърдит“. Реалността: Човекът е зает, кара или просто няма ресурс да говори в момента. Да, дистанция има, но няма нужда да я тълкуваш драматично, защото няма връзка с теб.
Влизаш в помещение и те удря вълна тревожност, без видима причина. Интуицията казва: има напрежение във въздуха. Мозъкът си мисли: Лошо ли ми е? Ядох ли достатъчно? Сигурно е, защото не се наспах. Може би е пълнолуние днес? Или просто нещо не е наред с мен и ще се разболея или припадна!“ Реалността: Преди малко е имало конфликт между други хора в това пространство и си уловил чуждата остатъчна енергия. Усещането е вярно, но не е свързано с твоите причини.
Затова преди да прибегнеш до крайни (умствени) заключения, задай си въпросите: Какво усещам? Какво изпитвам, като чиста емоция? Какво мисля, че значи това? И финално, разбира се: Може ли това обяснение да е просто история, която умът ми разказва?
Истинското спокойствие идва не когато намерим обяснение, а когато спрем да вярваме на всяка мисъл, която мозъкът реши да ни пусне, за да запълни празното, от което човекът толкова много го е страх. Оказва се, че по-страшно е за човека да не знае, отколкото да си въобрази най-лошия сценарий. По-страшна е неопределеността, пред обяснението, което си измисляме на база никаква информация и факти. Както се казва „Мозъкът е лош господар“ и това е точно така, особено когато интуицията се ползва не като компас, а като алармена система, творяща кошмари.
И знам, че много хора ще кажат: „Да, ама онзи път бях прав/а!“ или пък „Да, но сънят ми се сбъдна!“ или „Предчувствието ми се оказа вярно!“, но отговорът ми винаги е да ги питам: „А останалите стотици усещания и сънища? Онези, които не се реализираха? Заради едно правилно обяснение трябва ли да приемаш за чиста монета всяко друго, което те е водило единствено до ненужно страдание и безпочвена тревога? Тялото ти заслужава ли наистина постоянно високи нива на кортизол?“. Не, разбира се, така се ражда генерализираната тревожност.
Да не говорим, че понякога усещането, което идва изобщо не е интуиция, а заучен модел на мислене. Може и да е чисто физиологична реакция. Кръвното ти може да е паднало или да се е покачило, може да си настинал леко, да имаш реакция от храна, да е спад в кръвната захар, да си дехидратиран, да си уморен или ако си жена – да си в предменструален период и хормоните ти да те побъркват. И тъй като тялото изпраща сигнал, а мозъкът няма контекст, започва да търси обяснение, измисля история и оттам тръгват проблемите: страхове, подозрения, тревога.
Затова най-важно остава да научиш разликата между чувство и мисъл, между интуиция и интерпретация и да тренираш мускула на доверието в себе си, без да угаждаш винаги на мозъка и да му даваш да търси обяснения веднага. И какво, като не знаеш? Толкова ли би било лошо просто да се довериш на живота напълно и да го оставиш сам да ти даде отговорите, когато му дойде времето?