Ти си партньор, не терапевт

Можеш да дадеш всичко. Разбиране. Любов. Търпение. Грижа. Можеш да се бориш да останеш, да вярваш. Понякога обаче, колкото и силно да обичаш, човекът отсреща просто не може да го приеме. Тогава започваш да си задаваш въпроси. „Може би не правя достатъчно?“, „Може би трябва да се старая повече?“, „Може би нещо не е наред в мен?“ Не е нужно обаче. Не ти е отвърнато не защото не си обичал правилно, а защото просто не пасваш на специфичните травми на човека срещу теб. Нужна е не просто любов, нужни са активации на страховете. Човекът дълги години е бил отхвърлян и критикуван и това е „любовта“, с която е свикнал, какво мислиш, че ще постигнеш с твоята безусловна подкрепа и топлина? Ще „стопиш ледовете“? Ще „научиш човека да обича“? По-скоро ще се научиш как човек може да се изгори на лед. Твоята любов не е недостатъчна, прекалена е, и просто е срещнала човек, който не е готов да я види, приеме, още по-малко – върне. Била съм там неведнъж и два пъти и от позицията на някой, който на този етап обича човек, който е обичан по топъл и любящ начин от майка си, мога да кажа че съм щастлива, че прескочих този трап и спрях да се боря. Спрях да обичам хора, които искаха да ги обичам, ако може… по-малко. Да ги прегръщам… по-кратко. Да се чуваме и виждаме… по-рядко. Моят съвет: Не бъди този, който най-накрая показва добро отношение и разбиране на някой, на когото това е непознато. Може би съдбата е знаела какво прави, когато ги е събрала да бъдат семейство. Може би е знаела, че меката ръка ще създаде чудовище и тази врата не бива да бъде отключвана, дори и „с любов“. Пътят към ада е постлан с добри намерения. Всеки е отговорен да се излекува <преди> да се свърже с друг човек, вместо да очаква партньора му да е и терапевт и жертва на неразрешените му проблеми.